— Опитах всичко, Джаки. Не искам да създавам неприятности, но знам, че ще получа още един удар, ако нещата продължават така.
Страхува се да остане сама с татко. Тревожи се от щурите му песни, от цветята му, от упражненията му, от бягането му за здраве, от опитите му да готви, от миниатюрното игрище за голф, от слънчевия часовник и дори от новата хранилка за птици.
— А сега виждаш, че започна да танцува във всекидневната на музиката от радиото. Той не е добре с главата, Джаки!
Трябва да призная, че когато танцува, облечен в един от странните си костюми и с тази брада, татко изглежда като сатир, слязъл направо от картина на Рубенс. Всеки път мама изпада в паника. Притиска ръце към устата си и гледа с уплашени очи. Той си въобразява, че тя е възхитена от изпълнението му. Напомня ми някои от онези хора, които танцуват, когато са пияни. Така е: татко е пиян, пиян от живота.
Майка настоява, че това е доказателство, още едно доказателство, за неговата ненормалност.
— Нито един човек на тази възраст не танцува сам; това не е естествено.
Премълчавам, въпреки че много ми се иска да й напомня колко се възхищава от стария Лорънс Уелк, когато той прави съвсем същото. Изслушвам я.
— Какво можем да направим, мамо? Искаш ли да живеете в отделни къщи? Вероятно ще можем да дадем под наем тази и с парите да наемем два малки апартамента. Не знам какво друго мога да предложа. Татко си е съвсем нормален; той просто се наслаждава на живота. Най-добрият специалист в тази област се занимава с него. Татко само се опитва да вземе максималното от малкото време, което му остава.
Трябваше да спра дотук.
— Честна дума, мамо, понякога си мисля, че като вдигаш такъв голям шум за нищо, ти се държиш налудничаво.
Това я кара да подскочи.
— Как, аз луда? Ти си с брада, живееш в Европа и държиш внуците ми далеч от мен. Знам, че обичаш баща си повече от мен и не те обвинявам; аз никога не съм била създадена да бъда майка, винаги съм правила грешки, колкото и да съм се старала да върша нещата, както трябва.
Плаче. Не ми позволява да се приближа до нея, непрекъснато ме отблъсква.
— Дори внуците ми ме мразят. Никога не ми се обаждат по телефона, нито идват да видят как съм. И аз знам защо. Ти и Джоан говорите против мен, вие тровите мозъците им!
Дори и тя разбира, че е прекалила с последното. Изчаквам, докато съм сигурен, че е свършила.
— Мамо, защо не останем двамата, а татко да отиде при Джоан? По този начин тя ще може да го наблюдава. Може и да си права; тези психиатри не могат да знаят всичко, а вие сте живели дълго време заедно. По този начин сърцето ти ще може да си почине. Няма да имаш неприятности и с Марио. Обещавам да не ти преча. Ще бъда само твоят главен готвач и мияч на бутилки.
Гледа ме втренчено, опитва се да разбере дали говоря сериозно. Не плаче.
— Мисля, че ще бъде по-добре да отида в хотел.
— И това е добра идея, мамо. Ти върви в хотел, а татко ще остане тук с мен.
Очаквала е да се разтревожа от предложението й.
— Не, Джаки, това ще струва цяло състояние. Там, където аз бих искала да отида, ще струва поне четирийсет долара на ден.
— Но, мамо, този е начинът, по който трябва да изхарчиш парите си. За това са парите: да правиш с тях каквото искаш. Ти няма да живееш вечно и имаш право да се поразвлечеш. Намери си удобна стая с изглед към океана. Можеш да си осигуриш и обслужване по стаите и напълно да се разтовариш и да отдъхнеш.
— О, не, нямам намерение да пилея по този начин малкото пари, които сме събрали! Човек никога не знае кога ще има нужда от тях, Джаки. Сигурна съм, че никой никога няма да се погрижи за мен. Никой не ме обича и никой не го е грижа, дали съм жива или мъртва, така че е по-добре да имам малко пари, за да се погрижа сама за себе си.
Това малко повторение на старата реч прави истинско чудо: тя се успокоява. Говорим си още малко; аз съм в напрежение и внимавам с познатите капани.
Накрая мама се съгласява татко да живее с Джоан, а тя да остане вкъщи. Каним се да отидем да правим слънчеви бани във вътрешния двор и се преструваме, че сме на презокеанско пътешествие. Тя се държи така, като че ли ми прави огромна услуга — услуга, наистина! Вероятно до края на първата седмица ще имам нужда от префронтална лоботомия и тройна усмирителна риза. Една-две седмици с мама в това състояние може да бъде точно онова, което не ми достига, за да прекрача границата на нормалното. Ние, художниците, по принцип сме известни като лабилни хора.