— А сега дори и съпругът ми след повече от петдесет години ме напуска.
Боже мой, честна дума, изкушението да я ритна в набожно издадения й задник е почти непреодолимо.
— Мамо, знаеш, че това не е истина. Така ти мислиш. Ти си тази, която не може да живее с татко и има нужда от почивка. Не забравяй това. Всички ние се опитваме да направим така, че да се чувстваш добре и щастлива. Той не те напуска; отива при Джоан за малко, за да можеш да си починеш.
Но тя не слуша. Може би приема съобщения директно от Бога, не знам, важното е, че не ме чува.
— Той не ме обича, никой от вас не ме обича. Той гори от нетърпение да си тръгне оттук. Ти беше свидетел. Веднага се съгласи; единственото, което иска, е да се махне от мен, където и да е.
— Това са глупости, мамо, и ти много добре знаеш това. Татко ще направи всичко, което кажеш. Той иска ти да бъдеш добре. Двамата с теб можем да си починем тук.
— Това е, което ти казваш. Ще бъде добре за него, но няма да бъде добре за мен. Аз ще бъда тук сама, а той ще бъде там със семейството на Джоан, ще се смее и ще си живее живота. Ще ме забрави след седмица. Ще видиш!
— Хайде, мамо, това е смешно. Аз ще бъда тук с тебе и ние ще си прекараме чудесно.
Помагам й да се изправи и тя сяда на края на леглото. Опитвам се да поставя някои от нещата в куфара. Ще имам нужда поне от три куфара, за да събера всички боклуци.
— Остави това, Джаки. Можеш да занесеш всичко там по-късно; той никога няма да се върне тук. Можеш да отнесеш всичките му неща там по-късно, някой друг път.
Това е моят шанс; затварям куфара, преди отново да промени решението си. Занасям го в предната стая и чакам Джоан. Сега мама няма да излезе от спалнята; бясна е на татко.
Той разбира какво става и отива при нея. Чувам я как плаче и прави сцена. След няколко минути татко се връща и застава на прага до телевизора.
— Оставам тук, Джони. Ти грешиш. Майка ти не иска да отивам. Обади се на Джоан и й кажи.
Добре, готов съм да върна дрехите му в гардероба и да се обадя на Джоан. Татко сяда на люлеещия се стол и се вторачва в телевизора; не мисля, че вижда много от това, което дават. Може дори отново да е в Кейп Мей.
Занасям куфара обратно в спалнята. Започвам да се чувствам като глупака във филм на братя Маркс. Срещам мама, тръгнала към всекидневната. Тя ми дава знак да се върна обратно. Главата й е изправена, в очите й има пламък и сълзи. Спирам и отстъпвам назад, тя върви пред мене.
— Да не си посмял да занесеш тези неща в моята спалня; той няма да стои в тази къща една минута повече, отколкото е нужно. Ако не желае да живее с мен, не е нужно да остава тук. И ако иска да се раздели с мен само защото съм болна и имам слабо сърце, нека да е така.
Отстъпвам пред нея с куфара в ръка и се връщам във всекидневната. Татко е пребледнял; като зашеметен е. Мама беснее.
— Спри се, мамо! Какво говориш? Какво, в името на Бога, се опитваш да ни кажеш?
Сега тя започва да плаче на глас, скрила лице в ръцете си. Седи на прага, облегната на вратата. Гледам я, не знам какво да кажа. После тя се обръща, бавно отива в спалнята и тръшва вратата след себе си. Пускам куфара на пода и сядам до татко. Обхванат съм от противоречиви чувства. Нещо дълбоко в мен започва да възприема всичко това като комедия. Може да е истерия, а може би наистина съм коравосърдечен негодник.
— Татко, вероятно тя наистина предпочита да отидеш при Джоан. Хайде, отпусни се, всичко ще се оправи, знаеш каква е мама.
Татко гледа втренчено; в очите му има сълзи. Повдига внимателно очилата си и мълчаливо избърсва очи.
За да се намирам на работа, да върша нещо, превключвам каналите, докато попадам на уестърн с Джон Уейн. Ако нещо изобщо може да ни успокои в този момент, то Джон Уейн с неговия мъжествен, напевен глас би трябвало да успее.
Седим пред телевизора и се преструваме, че гледаме; и двамата всъщност не сме тук. Вероятно това е едно от преимуществата на телевизията.
Петнайсетина минути по-късно колата на Джоан и Марио спира пред къщи.
Казвам им какво стана след последния ни разговор. Тя придърпва един стол и сяда близо до татко.
— Ти какво искаш, татко? Какво да направим, за да помогнем най-много?
Той започва да клати глава, опитва се да каже нещо, но не може. После навежда глава и се разплаква. Ръцете му лежат неподвижно на скута му. Джоан ме поглежда, навежда се към него и го прегръща. Притегля го по-близо до себе си и столът се залюлява напред. Той притиска чело към рамото й.