Выбрать главу

Питам от кухнята, дали иска сандвич със сирене. Няма отговор и решавам да направя и за двама ни. Ако тя откаже, ще изям и двата. Излизам от кухнята и ги сервирам. Нищо не казва, но отхапва от единия сандвич и отпива от виното си.

— Тази нощ ще спя сама в леглото си. Омъжена жена, преживяла какво ли не, сега съм принудена да спя сама.

Какво иска — аз да спя с нея? Обмислям отговора си; казвам си, че не е на себе си от безсилие и тревога.

— Но, мамо, ти се оплакваш, че татко ти досажда в леглото, че те буди и не можеш да си починеш. Ето ти възможност да се наспиш добре тази нощ.

Отговаря ми с красноречиво изсумтяване.

Цялата вечер протича по този начин. Гледаме известно време телевизия; тя си отваря устата само за да прави гадни забележки за всяко шоу и всички участници в него. Мълча си. Иска ми се да се прибера в спалнята си и да си почета нещо, но за нея това ще бъде жестока обида.

Преди да си легнем, мама се успокоява. Слава Богу, че непрекъснато се променя!

Усещам, че нещата ще се оправят; тя направи сцена, наложи се, сега може да се наслади на победата. Независимо от това решавам да спя в страничната спалня, в леглото със специалния матрак и кислородната бутилка. Все още съм малко разтревожен; тя съумява да изглежда толкова нещастна.

След новините в единайсет казвам, че си лягам. Никаква реакция. Отивам в стаята, събличам се, лягам в болничното легло и изтеглям страничните прегради. Експериментирам с кислородната маска и бутилката, за да разбера как се чувства човек, когато диша кислород. Вторачвам се известно време в Мария и Исус. Дишам през нос, поемам кислород и преповтарям мантрата си. Трябва да успокоя нервите си. Вероятно съм заспал, защото не си спомням да съм чул майка да се прибира в спалнята си. Спя, включен в кислородната бутилка, нося се безтегловно във въздуха, като при пътешествието на Жул Верн към Луната.

Събуждам се, поглеждам часовника си: два часа след полунощ. Чувам звука от телефона във всекидневната, докато мама набира някакъв номер.

Все още съм гроги; този кислород наистина действа. Махам маската и изключвам бутилката. На кого, по дяволите, звъни по това време? Може би телефонира на някого от братята си на Изток, може да е решила да живее с тях. Но, дявол да го вземе, на Източния бряг сега е едва пет часа сутринта.

Телефонът звъни повече от десет пъти, преди да отговори Джоан. Сигурен съм, че е изплашена до смърт.

— Джак, ти ли си? Всичко наред ли е?

В първия момент не отговаря; не е очаквала подобна реакция от Джоан. Готов съм да се намеся, но искам да чуя какво ще каже.

— Не, тук е само майка ти. Искам веднага да говоря с моя съпруг.

Пауза.

— Но, мамо, два часа през нощта е; татко спи. Не мога да го събудя. Едва заспа в състоянието, в което беше.

— Ти ме чу — искам да говоря с моя съпруг.

— Мамо, моля те! Защо не се обадиш през деня? За каквото и да се обаждаш, то едва ли е толкова важно, че да будим татко посред нощ. Добре ли си? Къде е Джак?

Последва изсумтяване.

— Опитваш се да забраниш на съпруга ми да говори с мен? Аз съм негова жена, не забравяй това. Аз съм омъжена за него повече от петдесет години и искам да говоря със съпруга си сега.

Тишина. Чудя се дали трябва да се намеся. Това е безумие. Намесва се Марио.

— Виж какво, мамо…

Той я нарича „мамо“ още преди женитбата си с Джоан.

— Хайде да бъдем разумни, а? Татко спи. Знаеш колко му е трудно да заспи, когато е разтревожен; нека си почине.

Само това липсваше.

— Махай се от телефона, ти, мръсен жабар! Остави ме да говоря с моята дъщеря!

Страшно ми се иска да видя лицето на Марио в този момент. Отново гласът на Джоан.

— Добре, майко. Марио отива да събуди татко. Надявам се, че знаеш какво правиш.

Настъпва дълга пауза. Чувам, че мама се опитва да се настрои за плач. По-лесно е да слушам по телефона, отколкото да подам глава от вратата и наистина да я чуя, че плаче; сякаш гледам предаване по телевизията. Следва ново суетене край телефона отсреща. Почти мога да видя татко без очила, по пижама и боси крака, стои прав и се взира в слушалката на телефона.

— Ало, Бес?

Гласът му звучи някак отдалече; като че ли държи слушалката поне на шейсет сантиметра от устата си. Мама истерично започва да крещи: