Вечер! Тя нарича два часа след полунощ „вечер“. Мълчаливо изчаквам.
— Джаки, може би ще трябва да позвъниш на Джоан да не го води. Кажи й да почака няколко дни. Още не съм готова да го приема. Ще си преуморя сърцето и ще се убия. Какво ще прави той тогава? Просто ще се наложи да поживее няколко дни без безплатната си болногледачка. Джоан и без това няма кой знае каква работа, няма да се преумори, ако се грижи за него.
— Добре, мамо.
Ставам бавно, внимавам да не променя настроението й и все пак бързам, надявам се да хвана Джоан, преди да е потеглила насам. Влизам и се обаждам на телефона.
— Отлага се, Джоан. Не тръгвайте. Печем се на слънце във вътрешния двор и сега тя не иска да бъде болногледачка; така че задръж татко.
Джоан дълго мълчи. После се смее, почти плаче, отново е на ръба на истерията.
— О, Джак, шегуваш ли се? Ако си измисляш, ще те убия.
— Честна дума, сега сме в такова настроение. Тя е Савската царица, която поема утринната си доза от добрия стар бог на слънцето Ра. Не знам докога ще продължи, но нека се възползваме. Сигурен съм, че ще можеш да обясниш всичко на татко. Няма да е лошо да му кажеш, че случилото се тази нощ е било само кошмар. Ако искаш, аз ще говоря с него.
— Не, ще се справя. Ще прекарам деня с него: ще седим и ще си говорим, ще направя каквото мога. Той е в ужасно състояние, щура се наоколо, вглежда се в нещата, без да ги вижда, непрекъснато ме пита кога ще тръгнем. Приготвила съм чантите, но той постоянно ги опипва. Мога да се погрижа за татко, но ще имаш ли нещо против да помолиш „царицата“ да не звъни отново в два часа след полунощ? Не издържам вече.
Връщам се да съобщя на мама, че всичко е уредено. Приема новината със затворени очи; продължавам играта. Отпускам се отново на шезлонга, много ми се иска да отида до Венеция и да порисувам. Не бива да изпускам такава подходяща светлина като тази. Не знам къде, по дяволите, е Били, но се надявам, че няма да се появи изневиделица точно сега; неговото присъствие само ще утежни нещата.
Следващите няколко дни минават добре. Мама не прави никакви опити да се свърже отново с татко. В момента не се интересува от него. От време на време дори разговаряме нормално. Една вечер я завеждам в „Ор Хаус“ — лоша идея! Следващия следобед я завеждам в „Уилямсбърг Ин“ — почти катастрофа! Сутринта на третия ден закусваме във френското кафене до плажа във Венеция. Убедена е, че едно възрастно хипи се осмелява да флиртува с нея и иска от мен да го прогоня.
По-късно следобед, докато спи в задната спалня, телефонирам на Делибро. Пита защо татко си е пропуснал часа. Опитвам се да му обясня какво се е случило, говоря за безумното поведение на мама; той слуша и мълчи.
— Всичко това е много лошо, господин Тремънт. Налага се наистина да видя отново баща ви, и то в най-скоро време. Този вид травма трябва да е влошило състоянието му. Неговото удоволствие от този живот е свързано много силно с одобрението на майка ви.
Прави пауза.
— Откровено казано, господин Тремънт, не знам какво можем да направим. Загрижен съм за майка ви, а тя е определено опасна за психическата стабилност на баща ви. И все пак не мисля, че можем да я вкараме в болница. Тя е така логична в своето безумие. Изключително трудна жена е, господин Тремънт.
Сто долара на час, за това „велико“ откритие! Разбирам с известно закъснение, че когато споменава за болница, той има предвид лудница. Господи, не е толкова сериозно, нали? Но поне мама не може да го заблуди.
Делибро ме пита възможно ли е да запазим нещата така известно време, да осигурим на татко мир и спокойствие в една атмосфера, наситена с обич, и да дадем на мама шанс да се поуспокои. Иска да знае дали Джоан може да води татко при нея поне веднъж на седмица. Моли ме да направя всичко, което зависи от мен да заведа мама отново при него.
След разговора с психиатъра, сядам и написвам дълго отлаганото писмо до жена си. Обещавам в писмото, а което е по-важно — обещавам на себе си, че ще се измъкна от всичко това следващата седмица или най-много след още една. За Бога, още колко ще продължи това? Всичко е толкова безнадеждно…
Два дни по-късно телефонират наши приятели, Бъд и Кам Уилкис. Канят ме у тях на барбекю, да си поговорим и хапнем на открито. Изкушен съм. Желанието ми е толкова силно, че казвам на майка. Отначало тя е изпълнена с негодувание, но после макар и с неохота, се съгласява да отида.
— И без това аз съм само тежест за всеки; върви се повесели с приятелите си, докато можеш; скоро ще остарееш и ще останеш сам като мен.