Обещавам да се върна към единайсет часа, за да гледаме заедно последното телевизионно шоу. Написвам телефонния номер на Уилкис и го оставям до телефона. Обаждам се после на Джоан и й казвам къде отивам. Сякаш моля за разрешение да отсъствам през нощта.
Уилкис имат хубава къща на хълм над Лос Анджелис. Имат и малък басейн с инсталация за затопляне на водата. Някога съм плувал гол в него съвсем сам през нощ с пълнолуние и луната се отразяваше във водата; беше почти като нощните ми плувания в реката край мелницата.
Бъд ме посреща с джин и тоник и ние започваме да наваксваме. Говорили сме си и преди, така че са в течение, но сега им казвам, че тази вечер предпочитам да не разговаряме на тази тема.
Седим във вътрешния двор, зареяли поглед над басейна, зад мен Бъд пече пилета на грил — това е истинската Калифорния. Когато телефонът иззвънява, усещам как се изправя косата ми; започвам да ставам параноик. Повтарям си, че се намирам в дома на Уилкис, това е техният телефон, търсят тях; трябва да се отпусна.
Кам казва, че ме търсят. Край на отпускането. Влизам във всекидневната и вземам телефонната слушалка. Джоан е. Очаквам най-лошото, но нямам представа какво точно разбирам под това.
— Джак, трябва да дойдеш веднага! Стана нещо с татко! Имаме нужда от теб веднага!
— Какво стана, Джоан?
— Моля те, побързай! Побързай, моля те! Не мога да говоря сега.
Започва да плаче. Не прекъсва, плаче.
— Добре, Джоан; тръгвам веднага! Ще бъда у вас след половин час.
Тя продължава да плаче. Чакам още една минута да не би да каже още нещо, после внимателно поставям слушалката. Започвам да треперя. Трябва да е нещо сериозно, щом Джоан плаче така. Питам се дали Марио е там. Чудя се дали татко е умрял, дали се е убил, или се е наранил. Искам да позвъня отново и да задам тези въпроси, но ми е трудно да се раздвижа, така съм се вцепенил, а знам, че трябва бързо да отида у тях.
Кам се приближава до мен. Държи питието ми в ръка и го поставя на масата до мен.
— Какво става, Джак? Бял си като платно. Какво се е случило, нещо с майка ти ли?
— Не, с татко. Не знам какво се е случило, но сестра ми Джоан има нужда от мен във Вали. Ужасно съжалявам, Кам, но не мога да остана; трябва веднага да тръгвам.
Вървя с усилие към вратата. Кам ме целува.
— Бъди внимателен, Джак; внимавай как шофираш!
Бъд идва с мен до колата, настоява той да ме закара. Но аз давам заден и потеглям. Не мисля, че проявявам грубост, просто умът ми не е тук. Толкова съм объркан, опитвам се да мисля за всички неща, които биха могли да се случат.
Няма голямо движение. Слънцето виси над планините и светлината е странна комбинация от синьо и червено.
След двайсет и пет минути спирам пред дома на Джоан. Мерилен ме чака на верандата. Тя се втурва към мен през затревената площ, като плаче. Обхваната е от истерия и ридае на глас. Не мисля, че ме е докосвала, откакто навърши десет години, но сега се хвърля в ръцете ми там, на полянката, под брезите.
— О, чичо Джак; ужасно е! Не мога да гледам. Толкова е ужасно!
Вървя и я влача през полянката. Вратата се отваря и на прага застава Джоан.
— Слава Богу, че си тук, Джак! Никога не съм се молила така в живота си; сигурна бях, че ще катастрофираш.
Мерилен отстъпва и Джоан се хваща за мен. Трепери цялата. Лицето й е на червени петна, а очите й са подути от плач.
— Какво има, Джоан? Какво става?
Следвам я във всекидневната. Мерилен върви отзад.
— Седни, Джак. Марио е с него. Засега е добре. Поседни малко.
Сядам до нея на канапето. Тя обгръща и двете ми ръце с нейните. Плаче малко, после започва.
— Ще се опитам да започна от самото начало.
През цялото време, докато вечеряхме беше много особен. Знаеш какъв беше по-рано. Като че ли забравя предназначението на нещата. Опита се да загребе граха от чинията с чашата си и заля всичко с кафе; после вдигне вилицата или лъжицата си, вторачва се в тях и ги обръща. Потопи си лицето в чинията и се опита да яде месото с уста като куче. Казах на децата да си отнесат чиниите във всекидневната; бедната Мерилен едва не припадна, Джон също не можеше да се храни. Седнах до него, за да му помогна, и му сложих салфетка на врата.
Джак, той имаше същия онзи празен, див поглед в очите! Част от него ме гледаше, като че ли съм непозната, враг; това те изпълва с ужас. В същото време знам, че той не е вече тук, при мен, че този човек вече не е татко. Нещо все още управляваше тялото му.