ТЕЛЕГРАФИРАЙ ПОЛЕТА СТОП
ОБИЧ ДЖОАН
Подавам телеграмата на Били.
— Дядо ти е починал, Бил. Ще трябва да се връщаме.
Само това можах да изрека.
Минавам край Рита и отивам в двора им. Плача. Не мисля, че някога в живота си съм ридал с такова отчаяние. Стоя в задния им двор, облегнал глава на стената и плача, докато повърна.
Плача заради много неща и те са различни форми на самосъжаление. Плача, както плачеше момчето в онзи разказ „Бимини“ на Хемингуей. Неговата голяма риба му избяга, след като се беше приближил толкова много до нея. Моят татко избяга от мен. Нямах волята, куража, упорството, да положа последни усилия, за да го върна обратно в света на живите.
Ридая още, защото той ще ми липсва много — няма да чувам гласа му, да виждам характерните за него движения, да усещам миризмата му, да го докосвам. Той си е отишъл — няма го.
Ридая още, защото ме е страх. Страх ме е от смъртта. Страхувам се да бъда сам; в естествения ход на нещата аз съм този, който следва да умре след него.
Тези са някои от причините, за които знам, че плача; но има и други, и те не са толкова егоистични. Плача за мама, за Джоан, за Джаки, който никога няма да познава дядо си, за него той ще бъде само име. Плача за Врон, която много обичаше татко. Но най-много плача, защото голяма част от мен си е отишла.
Чувам шум и виждам Рита зад мен. Обръщам се и ние се вкопчваме един в друг. Тя е дребна, по-дребна от Джоан, по-дребна е и от мама, но силна, притиска ме към себе си по-силно, отколкото аз нея. Вцепенявам се. Не искам да напусна това убежище, този източник на сила и утеха. Това е обратна връзка, нейната сила и енергия се вливат в мен, умиращо дърво, което тегли жизнени сокове от имел.
Най-сетне преставам да плача. Рита ме повежда към къщата, в кухнята. Сядаме, смутени, изтощени. Пат все още е на работа. Били е на горния етаж. Не мога да говоря с нея. Колкото пъти се опитам, избухвам в плач. Пита ме дали да направи резервации за Лос Анджелис. Кимам. Пътуването ни дотук вече няма смисъл.
Самолетът отлита в седем. Рита казва, че ще ни откара до летището. Освен това ще съобщи на Джоан номера на полета ни. Двамата с Били мълчаливо събираме вещите си. Знае, че не съм в състояние да говоря; самият той се е затворил в себе си. Сега той ми е най-близкият мъжки роднина, а дори не мога да го докосна.
Рита ни откарва на летището половин час преди отлитане. Паркирането е невъзможно, така че тя ни оставя там. Бързо си вземаме нещата, махаме с ръце. Чувствам се отдалечен, някак без опора, свободно плуващ в пространството, движа се механично.
Вече сме на опашката пред гишето за билети, когато осъзнавам, че Били определено се влачи някак странно зад мен, много разстроен за нещо свое. Питам го какво се е случило. Клати глава, нищо не казва. Но става все по-неспокоен. Най-накрая изплюва камъчето.
— Как смяташ, татко? Имам среща в Париж с Деби след три дни. Кое ще бъде по-добре — от Калифорния ли да изпратя телеграма до „Америкън Експрес“ или да се обадя на родителите й оттук; те може да знаят адреса й. Трябваше да се срещнем с нея на острова под плачещата върба. Не ми се иска напразно да ме чака.
Пред нас има още трима души.
— Искаш ли наистина да дойдеш на това погребение, Бил?
Поглежда ме в очите за пръв път от получаването на телеграмата насам.
— Боже мой, татко! Той е твой баща; разбира се, че ще дойда! Едва ли някой ще ме оправдае, че не съм бил на погребението на дядо си.
— Аз ще те разбера и оправдая, Бил; това се отнася и за майка ти. Погребението на татко не е твой проблем. Ще намеря някакво обяснение.
Пред нас има още двама души.
— Не искам да те оставям така, татко.
— Това няма значение, Бил. И на мене нямаше да ми се иска да се връщам в Калифорния, ако бях на твое място; бих предпочел да посрещна момичето си под онова дърво там.
— Сигурен ли си в това?
Кимам. Усмихва се и протяга ръка. Стискаме си ръце. Това се случва за пръв път. Ръцете му приличат толкова много на моите — имам странното усещане, че правя ръкостискане със себе си. Обръщам се към жената на гишето и си купувам един билет. Няма проблеми с анулирането на резервацията за Били. Трябва да се кача на самолета след петнайсет минути; отиваме да сложа етикет на багажа си.
— Били, ето ти четиристотин долара. Толкова щяха да бъдат разноските ти за отиване и връщане от Калифорния. Провери дали можеш да попаднеш на анулиран чартърен полет или на резервен; обзалагам се, че ще намериш нещо под сто долара, особено като студент; така ще ти останат пари.