Глава 6
На следващия ден, след като се връщам от болницата, започвам да работя върху моята хонда. Първо постилам вестници, за да не капне грес. Продухвам карбураторите, издърпвам клемите, изчегъртвам ги и ги поставям отново. Бяха престояли толкова дълго непобутнати, че и на двете клеми има плесен. Движа мотоциклета напред-назад, за да проверя дали моторът не е клеясал или замръзнал, но всичко е наред, буталата се движат.
Почиствам и настройвам накрайниците, доколкото мога без подходящи инструменти. Въпреки че съм лош механик, обичам да се намирам на работа с малка, проста машина като тази: тя е нещо, което мозъкът ми може да обхване, а точно сега се нуждая от такава занимавка.
Татко излиза и ме наблюдава. Той винаги е бил такъв талантлив механик — присъствието му ме кара да нервнича. Моята несръчност в тази област отдавна се бе превърнала в семейна шега. Викат ми „майстора“, защото съсипвах всичко, с което се захващах. Трябваше да заживея далеч от къщи в продължение на цели пет години, за да разбера, че съм бездарен само в сравнение с татко и Джоан.
Татко се надвесва над мен. Изтъквам предимствата на мотоциклета: нищо излишно, само двигател и колела; идеално транспортно средство, което може да се сравнява единствено със самолет. Татко си мисли, че е опасно и недостолепно мъж на средна възраст да балансира на две колела.
Намирам ключа на обичайното място. Свързвам акумулатора, но той, разбира се, отдавна е изтощен. Демонтирам го, слагам го в багажника на колата; отиваме заедно с татко до най-близкия сервиз, за да го заредим. Казват ми, че ще отнеме около час.
— Добре, татко, докато чакаме, хайде да изпием по една бира в бара отсреща.
Той ме поглежда стреснато.
— Какво?
— Отсреща има барче, хайде да обърнем по едно, докато чакаме.
— Мислиш ли, че е разрешено?
— Разбира се, хайде, и двамата сме над двайсет и една години, няма закон, който да забранява следобедна халба бира в някой бар. Та нали за това са заведенията.
Барът е съвсем обикновен; сумрачен, прохладен, дочува се тихото бръмчене на стария вентилатор на прозореца. Има нещо, поради което обичам да влизам в бар през деня, особено тук, в Калифорния. След като си бил на открито под това високо синкаво небе и странната потискаща пустота на всичко наоколо, истинско облекчение е да се гмурнеш в тъмния тежък въздух на някой бар.
Сядаме в сепаре. Типичен, класически бар; няколко редовни посетители седят или стоят на бара, където винаги има поне един енергичен сервитьор да обслужва следобедната клиентела.
— Какво ще пиеш, татко?
— Няма да е лошо да изпия една бира, но у дома в хладилника има достатъчно студена бира.
Поръчвам две бири и питам татко, дали не предпочита да седне на бара.
— Мислиш ли, че това ще бъде правилно?
— Разбира се, хайде да се преместим.
Покатерваме се на високите столчета, барманът избутва към нас купичка с фъстъци.
— За фъстъците отделно ли се плаща, Джон?
— Не винаги — освен ако заведението е засегнато от „инфлацията“.
Грабвам шепа, а татко плахо взема един фъстък.
Споделя, че не е стъпвал в бар, откакто се е оженил — близо петдесет години. Наблюдава хората в огледалото зад бара. Поглежда жените и една от тях му се усмихва мило. Бързо навежда глава и се вторачва в бирата си.
— Свикнал ли си да ходиш по барове, Джон?
— В Париж няма толкова много барове, татко; обичайно е да се ходи в кафенета. Сядаш, пиеш кафе или бира, но преживяването е различно. В повечето от тях масите са на тротоара. Някои от любимите си кафенета посещавам често.
Татко ме поглежда, сякаш се пита дали не съм вятърничав човек. Поглеждам часовника си: имаме на разположение половин час. Опитвам се да го подтикна да говори за времето преди женитбата си, когато е работил като дърводелец в Хог Айлънд заедно с баща си и братята си. Удрям на камък. Не съм сигурен дали наистина не си спомня, или просто не желае да говори за това. От паметта му се е заличило дори времето, когато чичо Хари живееше с нас във Филаделфия. А този период е твърде важен за мен и ми е трудно да приема, че той изобщо не си го спомня.
Знам, че Врон помни неща, които съм забравил, същото се отнася и за мене. В известен смисъл всички сме самотници.
Вземаме акумулатора, прибираме се вкъщи и го монтираме на мотоциклета. Завъртам ключа, ритвам стартера и моторът заработва. Страхотно удовлетворение изпитва човек, когато съумява да пусне отново в движение един мотор, да върне нещо към живота.