Правя няколко кръгчета с мотоциклета нагоре-надолу по улицата. Толкова дълго не е бил в движение, че отначало плюе черен пушек и хвърля искри. Паркирам в алеята пред къщи. Моторът постепенно замира.
Време е за вечеря; обмислям идеята за ресторант, но решавам, че вълнението с бара е предостатъчно за един ден. На татко вече му липсват „сапунените опери“ по телевизията, разхожда се безцелно наоколо, поглежда часовника си, пуска и спира телевизора. Днешния ден от живота му все едно е загубен. За него телевизионният свят е заместил реалния живот, и аз съм виновен за пропуснатия ден.
Реших да направя загубата поносима, като приготвя набързо вкусна вечеря. Прерових съдържанието на фризера и открих две добри на вид пържоли. Ще скалъпя набързо един от моите специалитети. Размразявам ги, изпържвам ги в сос от гъбена супа. Сипвам малко вино и оставям яденето да къкри на слаб огън в продължение на час. Получава се много вкусно ястие — нещо средно между печено и яхния. Като използвах една от скарите-фурни, размразих няколко френски риби и отворих консерва грах. Готвенето ми създава удоволствие. Татко е в градината, полива я, после отива в оранжерията. От време на време надниквам да видя дали всичко е наред, но там, вътре, той е невидим за мен.
Да работиш върху лопата в бараката за инструменти, да фиксираш дръжката й с помощта на менгеме; гладко твърдо дърво, покрито с белези от стари рани — като времето…
Слагам масата и викам татко. Той отново се изненадва, че изнасям храна от кухнята и че тя е гореща и в чинии.
Пита ме дали в месото има лук — уверявам го, че няма. Предлагам да изпием по чаша бира.
— Ще се напием, Джон.
— Не съм чул някой да се е напил от две бутилки бира, татко. Хайде, това ще ни накара да се отпуснем.
И така, пием бира, докато вечеряме, а след това и кафе. Приготвям слабо кафе: тъй като е нес, всичко зависи от количеството.
Татко си слага обичайната равно напълнена лъжичка захар, бърка съсредоточено почти минута, почуква лъжичката по вътрешната страна на чашата, за да изтръска последните капки. Повдига чашата внимателно със събрани и издадени напред устни — също като кон или муле, което се навежда към кофа с вода. Духа леко, преди да отпие. Знам колко чувствителни са устните му към горещо.
Отдръпва глава назад и поглежда в чашата си, слага още две лъжички захар и отново повтаря ритуала с бъркането и изтръскването на лъжичката. Този път допива кафето, като че ли пие калвадос или първокласно бургундско вино.
— Ей, Джон, това се казва кафе. Без кофеин ли е? Ние с майка ти пием истинско кафе само сутрин.
Уверявам го, че кафето е без кофеин.
— Наистина е силно. Такова кафе ли правят в армията?
— Не, татко, така се приготвя кафе във Франция, французите пият малки чаши много силно кафе обикновено без сметана или мляко.
— Сигурен съм, че тази нощ ще спя добре.
Измивам чиниите и тръгваме към болницата. Този път татко си спомня имената на няколко улици. Паметта му се възстановява. Обяснявам му, че може да се наложи да закара майка спешно в болницата.
— Но аз нямам шофьорска книжка, Джон.
— Говоря за спешен случай, татко. Ако трябва да спасиш живота й, няма да те арестуват.
Ще го накарам да обиколи квартала няколко пъти с колата.
Майка се оплаква. Не й разрешават да гледа телевизия. На стената има телевизор, но сестрите не й дават дистанционното. Иска да знае дали не бих могъл да ги накарам да я освободят от системите.
— Побъркват ме, Джаки — тези неми зелени линии, които се гърчат нагоре-надолу, да не говорим за червената точка там, която мига непрекъснато. Това може да подлуди всеки.
Обяснявам за пулса и електрокардиограмите, за задължението на сестрите да наблюдават стриктно данните.
— Виж какво, използват ме като морско свинче! Знам! Как е възможно всичко това да подобри състоянието ми? Те правят опити с мен. Плащаме добри пари, а тях не ги е грижа дали ще живея, или ще умра.
Татко клати глава.
— Бет, трябва да правиш това, което казват лекарите. Те си знаят работата. Трябва да им имаш доверие.
Тъкмо се каним да си тръгваме, когато той отново излиза със стария си номер. Толкова се надявах, че ще успея да го отведа навреме.
— Кога ще се върнеш вкъщи, Бет?
Мама ме дарява с друг от нейните погледи. Тя не само вдига вежди, но съумява в същото време да спусне лявото си око в бавно, многозначително намигване. Татко вижда и се сгърчва видимо.