— Не се безпокой, татко; на майка й е добре тук и тя ще си дойде вкъщи, когато лекарите решат.
Майка не се стърпява да не се намеси.
— Повярвай ми, аз най-много искам да изляза от тук колкото е възможно по-бързо.
Тя настоява да обсъдя с лекарите нейната теория за лошото храносмилане. Обещавам й, че ще се срещна с тях.
Когато се прибираме вкъщи, обяснявам на татко нещата, които трябва да научи.
— Никога няма да запомня всичко това, Джони. Имай предвид, че аз забравям.
Започвам да правя списъци. Пиша ги с печатни главни букви с флумастер върху картони с размери около дванайсет на седемнайсет сантиметра. Все едно че правя компютърен алгоритъм. Свеждам всичко до факти и мислене в границите на „да-не“. Опитвам се да опростя и изчистя всяко нещо. Например, когато пиша „измий чиниите“, изброявам всичко, свързано с това действие. Оказа се, че има трийсет и седем ясно разграничени етапа като: „изстискай течен сапун във водата“ или „издърпай запушалката от умивалника“, „изстискай гъбата“. Закачам този картон над умивалника. По отношение бърсането на прах изброявам всички предмети, които се нуждаят от това, посочвам къде се намира парцалът за прах и завършвам с „постави парцала обратно на кукичката в шкафа“.
За мен цялата тази активност е едно удоволствие, а и татко навлиза в духа на нещата. Не се обижда. Харесва му да му казвам какво да прави по ясен за него начин, така че да не греши. Отново е налице синдромът „шеф-работник“.
Закрепвам комплект картончета върху табло — на тях съм изброил нещата, които трябва да бъдат свършени за един ден. Татко разнася това табло със себе си. През нощта го поставя на нощната си масичка.
Следващата сутрин се облича сам, оправя си леглото, излиза от стаята си и тръгва към банята с работното си кепе от летището на глава. Докато си влачи краката през хола към банята, чете от списъците ми, закрепени на таблото. Гледката е едновременно и тъжна, и смешна, но той е щастлив: за него това е както търсенето на съкровища за малките момчета. Вечерта, когато не гледа телевизия, той прехвърля отново различните картончета на таблото, задава ми въпроси.
— Мога да направя това, сигурен съм, че мога да направя всичко, което си написал тук.
Започнах да го подготвям и за грижите около майка. Безпокоя се, че ще получи друг удар, когато си тръгна. А първите минути за толкова важни. Изкуственото дишане уста в уста и масажът на сърцето могат да се окажат решаващи в такъв момент. Татко трябва да научи и това.
Започвам да му говоря на тази тема, но нещо в него отказва да слуша: не иска да има нещо общо с такава стресова ситуация. Но аз настоявам. В този случай не мога да отстъпя.
— Виж, татко, ще ти покажа как точно се прави това. Трябва само да изпълняваш инструкциите.
Той избягва очите ми.
— На тези неща ни учат в армията, стотици хора са спасени по този начин.
Мразя да го лъжа, но се освобождавам от всички задръжки. Единственият път, когато съм се опитвал да правя изкуствено дишане уста в уста и сърдечен масаж, беше на една възрастна жена във Франция, и то след като вече беше умряла. Малкото, което знам, научих от личната си библия — медицинския наръчник „Мърк менюъл“.
По време на рекламите уговорих татко да легне на пода. Той ляга и кръстосва ръце върху гърдите си. Очите му са втренчени в тавана, все още не ме поглежда. Коленича до него, пъхам ръка под тила и повдигам главата му.
— Отвори сега уста и се изплези.
Той го прави, аз го хващам под брадичката, като едновременно повдигам и тегля назад; стискам носа му с пръсти, очите му са вторачени в мен. През цялото време му разяснявам нещата със спокоен и тих глас.
— Сега точно, татко, е моментът, в който слагам уста върху твоите и дишам вместо тебе.
Започва да се бори, за да се освободи. Извива глава и се обръща настрана.
— О, не, не прави това.
Коленичи.
— Нямам намерение наистина да го правя, татко, само обяснявам!
Лягам на килима и го моля да ме хване по същия начин, по който аз го бях държал. Направлявам ръката му под тила си и изплезвам език. Поставям другата му ръка така, че да може да стисне носа ми. Ръцете му треперят толкова силно, че той едва не ми откъсва носа. Непрекъснато поглежда към телевизора, за да не изпусне продължението на телевизионното шоу. Поглежда надолу към мен.