— Работата е там, татко, че по-голяма част от хората, които карат мотоциклети, са маниаци. Ако същите тези хора карат леки коли, ще предизвикват катастрофи с леки коли.
Ритам стартера, но безрезултатно. Давам му малка пауза.
— Воланът е този, който убива в една кола, както и предните стъкла, и таблото с уредите отпред: колата спира, а хората запазват инерцията на движението. Когато караш мотор, няма в какво да се удариш пред себе си; ти просто летиш във въздуха и забавяш скоростта си, преди да се удариш където и да било.
Вслушвам се в думите си и решавам да млъкна. Не звучи съвсем окуражително. Татко се хваща за мен и се хили отново.
— Ти можеш да продадеш и най-святото на дявола.
Отмята глава и се смее от все сърце; не закрива уста с ръка; няма как, държи се здраво с две ръце, за да запази живота си.
Тръгваме бавно по Палм. Красив следобед е и слънцето е ниско пред нас. Изкачваме се от едната страна на леко заоблените хълмове и се спускаме по другата страна, все едно сме в детска ролкова шейна. Минаваме край игрището за голф на Палм и пресичаме „Линкълн“. Спускаме се по Роуз авеню и паркираме на алеята за разходки.
Отправяме се към океана; срещу нас се втурват няколко огромни вълни; разбиват се в брега, пръски се вдигат нагоре като ветрило, пречупват слънчевата светлина. Покрай плажната ивица има пътека за велосипедисти; тя е добре проектирана с леки, лъкатушещи извивки.
Пъхаме каските под мишница като двойка заседнали на пясъка рицари. От водата излизат хора, на плажа деца свирят на бонго и пияница се опитва да танцува в такт с музиката. Тя е лека и приятна; надявам се, че татко ще се отпусне и няма да се стяга така и при най-малките поводи.
Спираме и се вслушваме в мелодията. Към бонгото се прибавят и няколко китари. Струва ти се, че си в тропиците; трудно е да се повярва, че булевард „Линкълн“ е наблизо, с коли, магазини и хиляди реклами, които се стремят да привлекат вниманието ти. Татко се обръща към мен.
— Знаеш ли, Джони, сбъркал съм си призванието. Струва ми се, че трябваше да стана хипи.
Тръгваме по мостчето. Странно е, че го наричат така, когато е циментово и няма подпори. Представлява всъщност нещо като уличка сред плажа. Някога може да е била покрита с дъски.
Стигаме до магазинче, наречено „Плодове и ядки“. Собственици са млада двойка — Тони и Шели. Те са много любезни и внимателни. Интересуват се как е мама и предлагат билки за усилване на сърцето й. Сервират ни големи стъклени чаши сок, изстискан от пресни моркови. Правят го с миксер и той е сладък и приятен на вкус, съвсем различен от мамините сокове. Татко ме поглежда, пие си морковения сок и се усмихва. Тони е с брада и дълга коса, вързана отзад на опашка. Стопроцентово хипи!
Той разказва на татко за билки, които могат да нормализират кръвното налягане. Искам да си купя от тях: готов съм да опитам всичко! Но Тони просто ми ги дава! Чувствам се толкова виновен, че купувам няколко ябълки и банана; Тони ни уверява, че са пресни и вкусни. Разрязва на четири една ябълка, за да можем да я опитаме.
Трудно ни е да си тръгнем обратно. Вървим по алеята и хрупаме ябълки. Никой не може да яде ябълка толкова шумно, както баща ми: като го слуша човек как звучно и апетитно я дъвчи, ще си помисли, че няма нищо по-вкусно от ябълката.
— Господи, Джон, тези хора бяха чудесни; познаваш ли ги?
— Съвсем не. Не разбирам как все още не са фалирали: раздават се наляво и надясно.
Татко захапва друга ябълка, която изважда от книжната кесия.
— Може би са богати. Може би магазинчето им е просто ей така, за удоволствие.
— Но те съвсем не изглеждат богати.
Слагаме си каските, качваме се на мотоциклета и се отправяме бавно към къщи. Залезът все още багри небето зад нас в червено. Това е една от онези редки меки, благоуханни вечери в Калифорния, когато мъглата се задържа до падането на нощта.
Тъкмо влизаме и телефонът звъни. Марти. Двамата с Гари мислят да позвънят на Врон и да й кажат новината. Искат да съм с тях. Предлагам им да прескочат до къщи, имаме телефон.
Пристигат, когато свършваме с вечерята си. Очите на Марти блестят от вълнение. Набираме директно и веднага се свързваме. Марти започва да плаче още след първото изречение. Аз съм на телефона в спалнята. Хубаво е да чуя гласа на Врон. Може би тя също плаче; както и аз. Похарчихме десет долара, за да плачем заедно на шест хиляди мили един от друг. Когато приключваме и се връщаме във всекидневната, виждам, че татко си е махнал очилата и си бърше очите. Поглежда ме.