— Да, татко. Но помни: тук няма място за обикновеното глезене, не можем да я оставим да прави каквото си иска, както по-рано; тя може много лесно да умре. Нямам намерение да гледам отстрани как се убива от гордост и стремеж да налага волята си. Ти също трябва да й се противопоставяш: за нейно и за твое добро. Това е нещо, на което не можем да махнем с ръка. Ако смята да търка вани, няма шанс да остане жива и това не е шега.
Не знам дали ме разбра. Той е така изплашен, че се затваря в старото си „аз“, кима с глава, изглежда сериозен и ми сервира своето собствено разделяне на света на работници и шефове.
— Прав си, Джони. Напълно си прав. Ще говоря с нея. Тя плаче сега там сама, а не плаче кой знае колко често; и това не е добре за сърцето й.
— По-добро е от търкането на вани, татко.
Господи, нима ще трябва да я наблюдаваме денем и нощем? Връщам се със сандвичи, бира и малко кола за мама. Очите й са зачервени, бърше си сълзите. Не ме поглежда.
— Слушай, мамо. Разтревожи татко до смърт със своя инат, но аз няма да кажа нито дума повече. Ако в този момент поискаш да се качиш на онзи покрив да танцуваш рап, няма да те спра — ще седя тук и ще ръкопляскам. Ако решиш да грабнеш четка за търкане и започнеш да почистваш с нея поляната — прекрасно, нито дума от мен.
— А когато получиш следващия си инфаркт, ще се опитам да помогна. Ще се опитам да те върна отново в болницата навреме и може би те пак ще те спасят. Ако не могат, ще направя нужното за погребението ти и ще се погрижа за татко. И това е всичко. Отказвам да се отнасям с тебе като с бебе! Възрастен човек си, не страдаш от старческо оглупяване и става въпрос за собствения ти живот. Ако желаеш да се убиваш, това си остава твоя работа.
Правя пауза, за да й дам възможност да осъзнае всичко това.
— Ясно ли е, мамо? От мен повече няма да чуеш и дума. Всичко зависи от теб; ти поемаш отговорността за собствения си живот. Мисля, че имаш повече разум, отколкото си показала от момента на връщането си от болницата досега. Смятам, че искаш да живееш, но не искаш и да се откажеш от удоволствието да ни тормозиш с татко.
Така е по-добре. Сега тя трябва да докаже, че не е глупава. Но на представата й какво може да направи без отрицателни последствия за себе си не може да се вярва. Съжалявам татко — цялото задължение да я пази пада върху него. Клатя недоверчиво глава, когато я виждам да оправя легло или да пере бельото ни, но не казвам нищо.
Марти се обажда почти всяка вечер и предлага да дойде да ме смени. Казвам й, че всичко е наред: знам как я тормози мама: почти всичко, свързано с Марти, я дразни. Най-вече това, че е млада и си живее живота.
След две седмици трябва да закарам майка на контролен преглед. Предварително се обаждам на лекаря и го моля да я сплаши и по възможност да ограничи активността й.
Той прави голяма сцена, но мога да видя вътрешното решение на майка да се съпротивлява. Показва й рентгенови снимки, но тя почти не ги поглежда, размахва пред нея кардиограми, обяснява й изследванията на кръвта, измъква диаграми, за да покаже каква част от сърцето й е засегната. Никаква полза; тя не иска и да знае. Когато по-късно карам майка до паркинга в инвалидна количка, тя се обръща и ме поглежда.
— Джаки, съмнявам се, че е истински лекар. Не съм убедена, че е кардиолог. Видя ли му колана и тесните панталони? Още едно хипи. Сега дават диплома за медицинско образование на кого ли не. Навярно е още студент, не може да е на трийсет години.
За нейно безкрайно разочарование не й противореча. През целия път към къщи тя непрестанно одумва доктор Коу и болницата. Сетне подхваща темата за чернокожите медицински сестри и се забравя.
Усмихвам се и кимам неспирно като идиот, мъчейки се да се съсредоточа върху шофирането. Майка ми непрекъснато натиска „спирачки и сменя скорости“. Заклевам се следващия път да нахлузя чувал върху главата й и да я натикам на задната седалка.
Вкъщи осведомява татко, че била имала много лек инфаркт, толкова лек, че дори е съмнително дали изобщо го е имала. Не споменава за казаното от доктор Коу, повтаря само това, което беше пожелала да чуе. Ще кажа истината на татко по-късно; не искам да я разплаквам отново. Баща ми е прав, плачът не е най-доброто за един сърдечно болен.
След обяда тя вече е под пълна пара.
— Погледни само как се бели боята на тази къща. Градината е съвсем запусната, никой не я плеви. Прозорците са мръсни. Откакто съм се върнала, не сме яли нито едно балансирано меню. Татко ти не си взема хапчетата редовно, не изглежда добре и така се носи напред-назад, че ще получи втори удар.