Доколкото знам, той още не е изкарал първия.
Опитвам се да я успокоя, че татко е добре и че се храни правилно. Но всичко е безсмислено. Тя губи контрол и изпада в паника: това, което е осмисляло живота й постепенно й се изплъзва.
Истината е, че татко все повече идва на себе си, придобива независимост. Отива при нея и я пита със своя нов, жизнерадостен тон как е и какво може да направи за нея. Това я побърква: ролите са разменени, и то така бързо, така лесно. Носи й вода, дава й лекарства, оправя леглото й, регулира електрическото й одеяло, масажира я и се опитва да направи всичко, за да й помогне да се отпусне. Но това само влошава нещата. Тя се е озовала в неочаквана двойна хватка.
Татко готви все по-добре и по-добре. Не става въпрос за сериозна кухня, но в тази къща никога не е имало нещо, което да напомня кулинарно изкуство. Татко отваря консерви с готова супа и пече сандвичи в тостера. Без моя помощ лесно приготви две истински вечери — агнешки котлети с консервиран грах и картофено пюре и котлети със зелен фасул и размразена френска риба — нищо сложно, но добре приготвено и добре поднесено.
Понякога татко влиза в спалнята да види как е майка, забравил да свали кухненската престилка и тя едва не подскача до тавана. Започнах да подозирам, че прави това нарочно: тази престилка, както и пилотското кепе за него се бяха превърнали в символ на авторитет и самостоятелност. Знам, че всичко това се отразява много по-лошо на майка ми, отколкото физическото самонатоварване, но не мога да намеря изход от положението. Рано или късно ще трябва да си отида, а сестра ми не може да прави всичко.
И Джоан се тревожи, но и тя, както и аз, не може да види никакъв друг изход. Татко трябва да поеме нещата в свои ръце. Болногледачка не може да бъде разрешение с човек като майка ми. Тя е категорична по въпроса: няма да допусне непознати да живеят в нейната къща.
И така, всичко това продължава още една седмица. С всеки изминал ден татко изглежда все по-добре, а мама пуска пара и продължава да се напряга. Наближава седемдесет и третият рожден ден на татко. Решаваме да организираме тихо тържество в негова чест само за нас четиримата: Джоан, аз, татко и мама. Не искаме да включим майка в подготовката, но не успяваме да я изолираме. Пека блата за рождения ден — тя е убедена, че ще подпаля къщата: настоява да купя торта от магазина на Ван де Камп. Отваря толкова често вратичката на фурната, че проклетият блат спада. Поведението й може да подлуди всекиго. Поне десет пъти я завличам обратно в леглото. А-ха да се разплаче. Тезата й е:
— Това може да е последният рожден ден, който някога ще празнувам заедно със съпруга си, а вие искате да направите всичко. Познавам себе си; чувствам се добре; вие не можете да знаете как аз се чувствам…
Джоан купува на татко синя фланелена пижама на райета и жилетка от името на мама. Аз му купувам нова, тъмнозелена шапка на пилот от военноморската авиация. Исках да му подаря канарче, но не можах да намеря; вирусно заболяване, особено опасно за млади птици, едва не бе унищожило канарчетата в Америка.
Татко с удоволствие помага при приготвяне на тортата. Не използваме специална смес за блата и той не може да повярва, че е възможно да се направи блат само с брашно, захар, яйца, мляко, масло и сол, с малко ароматизатори и бакпулвер. Питам се как по-голяма част от мъжете допускат да бъдат така изолирани от някои хубави страни на този живот. Изпичаме още един блат след спадането на първия и ги налагаме един върху друг.
„Приемът“ минава с голям успех. Нарязваме тортата — малко е сплескана, но е чудна на вкус. Татко духа всички свещички наведнъж: седем големи и три малки. Той прави цяло представление с отварянето на подаръците: тръска ги, да чуе дали дрънчат, изказва невероятни предположения и настоява да развърже всеки възел, за да запази опаковъчната хартия. Внимателно сгъва хартията, преди да премине към следващия подарък. Удължава максимално удоволствието.
— Хайде, Джак, отвори го, стига си си играл с тази хартия, нямаме цял ден на разположение.
Татко се обръща към майка и й се усмихва.
— О, Бет, имаме го! Днес е моят ден, целият ден.
Казва това мило и с усмивка, но за пръв път в един период от повече от двайсет години го чувам да й се противопоставя. Джоан поглежда към мен и ми отпраща един от нейните погледи: затваря плътно уста, разтваря широко очи. Докато прави това, кима и вбива глава в раменете си. Най-добрият превод на всичко това е: „О, по дяволите! Просто да не повярваш!“