Животното се върти в кръг — задната част на тялото му е смазана. Трябваше да е мъртво, но то се гърчи и вие. Гледката е непоносима, звуците — ужасни: зъби се, освирепяло от болка, и не ни разрешава да се доближим. Изминават пет мъчителни минути, преди да се укроти и да умре. Няма нашийник или някакъв друг отличителен знак — ето защо го завличаме в храстите край пътя. Едва сега виждаме, че е немска овчарка с размери на вълк. С лоста изкопаваме плитък гроб и го заравяме в пясъка. Покриваме го със суха трева и клонки.
По колата няма дори драскотина. Каква невероятна разлика между машината и животното… Трябва да сме го ударили или с гумата, или с бронята. Отново потегляме, но през следващия час, почти не разменяме дума.
На петдесетина километра от Вегас забелязваме мотоциклетно състезание по хълмовете край пътя. Били се развълнува така силно, че се наложи да спрем. Оставам в колата. Според мен в тези състезания има твърде много първобитна страст и насилие, виждат ми се безцелни и отблъскващи. Но за Били бяха нещо страхотно. Всичко, което го привлича — стихийността, импровизациите, шума, миризмите — ми напомня само това, което предпочитам да забравя. Когато бях на годините на Били, бях преживял всичко това, и то в излишък. С възрастта започвам да ценя повече удобството и сигурността.
Били се върна след десет минути с блеснали от вълнение очи: беше видял напълно нов за него четиритактов мотоциклет.
Влизаме във Вегас след час. Оказа се, че над града току-що се е излял внезапен порой. „Сизърс“ е покрит с глина почти до терасите. Паркингите представляват блато от засъхваща кал. Още по-очевидно ставаше, че Вегас — пльоснат абсурдно сред пустинята — е обидно предизвикателство към природата.
Странно беше да се види този измамен свят, залян със засъхваща кафеникава кал, вече напукана от изгарящите лъчи на слънцето — като захвърлено на боклука коледно дръвче, по което все още проблясват остатъци от сърмена украса.
Паркираме колкото е възможно по-близо до игралния дом и бързаме да се скрием вътре от горещината. Минава пладне и тежкото оловно слънце сипе жестокия си огън върху главите ни. Трябва да е повече от четирийсет градуса на сянка.
Влизаме и веднага потръпвам от студ. Оставяме кални следи по отровножълтите и кървавочервените килими; поглъща ни сумракът на залата с игрални автомати. Блъсна ни непрекъснато бръмчене и звънтене, обгърна ни специфичната миризма на изкуствено охладен въздух с тежък примес на парфюм, пари — и страх. Бяхме обгърнати от лепкавата атмосфера на този неестествен, пълен с надежда безнадежден свят.
Решението ни беше да похарчим по долар на монети от пет цента. Били загуби своя долар само за пет минути. Каза, че вероятността да не се получи никаква печалба от разиграването на двайсет монети е огромна, но направи точно това. За разлика от него единственото ми желание е да свърша по-бързо с моя долар, но проблемът ми се оказа друг — скоро имах над дванайсет долара в монети: ръцете ми са пълни, джобовете — издути. Непрекъснато подавам пълни шепи монети на Били, за да може да ги загуби. Исках да се измъкна някак от това положение. Дълбоко в душата си не искам да печеля — не искам да отнеса нито една от тези монети със себе си.
Справяме се след цял час тежък труд. Оставаме с десет монети… и аз удрям нов джакпот! Разнася се звън и облечени като мажоретки момичета ми се притичват на помощ! Добре, че Били имаше такъв страхотен „късмет“ — иначе и досега щяхме да бъдем там, да дърпаме ръчките на автоматите с ожулени ръце, докато те бълват монети.
Излизаме в горещината и потегляме, като се оглеждаме за мексикански ресторант: и двамата искаме на раздяла със Запада да изядем по една мексиканска палачинка, но се наложи да влезем в пицария. Отново климатична инсталация, карирани покривки върху масите. Разделяме си кана бира и изяждаме по една пица. Започвам да чувствам, че може би наистина — най-сетне! — си заминавам: отивам си вкъщи.
Когато потегляме отново, минава три следобед. Натискам педала на газта, за да можем да стигнем до Цион: знам, че точно до парка има добър мотел. Но обърквам пътя и вместо в Цион в единайсет през нощта се озоваваме в Брайс. Няма отворени ресторанти, не можем да намерим мотел. Изглежда, чудесно бях прецакал и двама ни, но засега Били не се оплаква — поне не на глас.
Накрая намираме малък бар преди затваряне. Барманът ни прави сандвич със студено свинско и майонеза и ни сервира по чаша бира. Любезно телефонира на някакви бунгала в Брайс и се оказва, че има свободни. Едно от чудесата на пътуването е, че откриваш колко много са милите и добри хора по света.