Следвайки указанията, лесно намирам интензивното отделение. Представям се на дежурната сестра и искам разрешение да видя майка си. Обясняват ми, че е много зле и не бива да бъде обезпокоявана. Казвам им, че съм дошъл чак от Париж. След кратко съвещание сестрите се съгласяват да ме пуснат, като ме предупреждават да говоря колкото е възможно по-малко.
Вървя тихо по коридора, от двете страни на който има стаи без врати. Всички пациенти са на системи, повечето от тях са в безсъзнание. Това действително е последната спирка преди гроба, съвременна версия на „дома за умиращи“ на индианците.
Не зная какво да очаквам; дори и без да са получили инфаркт, хората се променят страхотно за две години. Неизбежно изпитвам шок, когато видя човек на тази възраст след известно време. Зная, че всички се променяме — децата, Врон, аз, но се виждаме непрестанно, така че не забелязваме промяната.
Надниквам в една от стаичките и виждам мама. От детството си не съм я виждал на легло. На осемнайсетгодишна възраст напуснах дома си и постъпих в армията; мисля, че никога преди това не съм влизал в спалнята на родителите си, поне откакто навърших десет години. И ето, че сега я виждам, просната в леглото, от носа й се подава тръбичката на кислородната маска, наоколо светят екрани на монитори, стойки за интравенозни системи, катетри. Компютър над главата й показва на екрана си линията на кардиограмата й, а малка червена точка отчита пулса й. Мама изглежда като катастрофирал астронавт.
Очите й са затворени, лицето й е с цвят на пръст.
Странно е това мамино лице. То носи отпечатъка на всички минали преживявания: по-голямата част от тях — неприятни. Виждам суровите линии на подозрението, вдълбаните линии на недоволство и безконечни оплаквания. Те са незаличимо врязани и ясни — дори и когато лицето й е отпуснато. В същото време тя има някакво странно младежко излъчване. Косата й все още е черна, твърда и гъста, толкова различна от тази на татко. Лицето й е гладко, все още с меката сатенена мекота на много по-млада жена, посивели кичури има само над ушите й.
Мама се гримира дискретно, както подобава на една седемдесетгодишна жена. Винаги е изглеждала по-млада за възрастта си. Гледам я сега: много болна, може би умираща — и все пак дори и в този момент не изглежда на повече от петдесет и пет години.
Сядам на стола и наблюдавам мониторите, които се опитват да ми кажат какво става. Знам, че са свързани с монитори в главната стая на сестрите. Питам се какво ли ще ги накара да се втурнат тук.
Следя пулса й: варира от осемдесет и седем до осемдесет и три и отново нагоре до деветдесет и две. Досега не знаех, че пулсът може да бъде толкова непостоянен. Възможно ли е това да се дължи на състоянието й?
Вторачвам се в екрана и повече или по-малко — вътре в себе си. По някое време чувам гласа й.
— Дошъл си все пак. Трябва да съм наистина много болна.
Това е мама: първо обвинение, съмнение, дали ще дойда, после — самосъжаление. Навеждам се и я целувам по бузата.
— Не си чак толкова болна, мамо. Всъщност дойдох за нещо съвсем друго.
Колко глупаво! Майка ми може и да е полумъртва вече, но дори и сега не бих могъл да я преметна така лесно. Трудно може да се излъже човек, който се отнася с подозрение дори и към напълно ясните и сигурни факти.
— Не лъжи, Джаки.
Затваря очи и бавно, може би за стотен път разказва за преживения инфаркт. Би трябвало да пише сценарии за сълзливи мелодрами. Можеше да драматизира дори и най-незначителното събитие като, разбира се, за себе си определяше страхотни главни роли.
— Баща ти не знаеше какво да прави… Само волята ми ме държеше в съзнание, непрекъснато повтарях, че имам стомашна атака. Молех се на Света Джуд — покровител на неизлечимо болните, когато Джоан дойде точно навреме и спаси живота ми.
Признава с неохота значението на навременното появяване на Джоан — и почти веднага я лишава от това признание: Маккартови, нейното семейство, винаги се справят в критични ситуации, докато Тремънс бързо се предават. Слава Богу, че във вените на Джоан тече достатъчно добра кръв от Маккарти.