Велимир Петров
Татков поменик
Първа част
Към Татко всички се обръщаха с Жорж — (Георги Петров: 1896–1971). Като малък, да не разбера нещо — не за моите уши, с Мама си говореха на френски. На гишето му в банката, пишеше: български, френски, турски. Поназнайваше немски и румънски.
Току-що проговорил, като ме питаха, си казвах името — Вили Жош Тоф.
Като полягваше, с книга и топла тухла на ишиаса, обичах да се гушвам в него и да го гъделичкам с носа си — обичах миризмата му; беше чистофайник и неокосмен излишно. Правех го и като голям и женен.
Разкажи нещо, от Едно време…
Съпротивляваше се лениво:
— Нали съм ти разказвал…
Означаваше, че вече пощи паметта си.
— Казвал съм ти, дето съм роден в каруцата, на път… Записали ме в първото следващо село — Климентиево. Така е и по паспорта ми. Оттогава не съм стъпвал в това село. Родът ми е от Арбанаси.
— Арбанасчани не са ли арнаути — и се гърчеят?
— Ами! Нали си знам братовчедите, не е ставало дума, но се разселиха оттам. Бил съм на една годинка, като сме дошли в Русе. Дядо ми Юрдан беше гигант, с едър кокал, на него сме се метнали. С ей-такива големи чизми — ще да са били петдесети номер…
— Чак пък! Малък си бил, струвало ти се е.
— Дечурлигата тичахме след него, да му мерим табаните и крачката, с дълги сламки. Тия измервания му харесваха, забавяше комично крачка, сучеше големите мустаки и ни черпеше със захарчета, нямаше бонбони… С друго — кажи-речи, не съм го запомнил.
— Помниш ли дяда си Петра? — пита Татко.
— Малко, бях над тригодишен като почина; помня като ходихме с Мама на посещение в Болницата, с количката ми, лятната; щото слизах в движение, вървях, вървях, умарях се, качвах се — хем Болницата е съвсем до нас. Помня стаята, двуетажни нарове, мъжете — мустакати и с дълги бели гащи — с вързанки и ни гледат вторачено. Дядо беше с голям комбал на врата — рак на гърлото ще да е било. Не ми дадоха да го пипна. Помня го в къщи; играя си с калпака му — миришеше на люто и пушек. Нищо особено — черпеше ме с леблебии и стафиди.
— Като беше в силата си, беше буен. Печалбите не го спохождаха; все сменяше разни търговии, белким прокопса — пак се издънваше. Майка ти все ми натяква, че като чиновник в Търговската банка, му издействах заем, станах му и гарант, та до вчера, дето се вика, плащах с лихвите. Всичките му работи бяха едни — недомислени! А инак — не мож’ му излезеш на глава, не мож’ го надприказва. Като дете се опита да ме прави търговец. Докара цял каик дини и пъпеши от остров Батин, огромна камара, дето сега са Халите — да ги продавам. Той — на другия край. Криво-ляво, има мющерии. Идва един пергишин, фиксира ме с очи, ръцете — на кръста, стъпи върху една диня и със замах я изтъркули назад, в тайфата им. Докато се заситиха. Нищо не можах да направя!
— Брат ми разправяше за сиренарския дюкян, доскоро беше работилница за завеси, пердета — срещу мебелния. С ей-онзи — дългия нож, с кокалената дръжка, си режел тънки, като пергамент, филии кашкавал, топели се в устата му.
— Уж му беше потръгнало! Оттам ти са паланцата и децимала — дето го беше взел Стефан Епитропов, да си тегли бебето, че го боядисал грозно сиво, като торпеден катер.
— Каквото изчукаше, го изпукваше, — намесваше се Мама, — голям сарахошин! Не се напиваше, опъваше софри за куцо и сакато; цигани му свиреха на ухо и разгологъзени циганки играеха между чиниите.
— Като беше в настроение, свиреше на флигорна! В казармата подавал сигналите. Имаше слух — как никой от нас не стана музикален.
— Ако разбера, че си се метнал на него, ще те хвърля в Дунава! — ме поглеждаше подозрително Мама, докато бях малък. — Три пъти се е женил! Е, имаше и добри страни. Разбираше от кухня! Като млада булка, не ми харесал нещо си манджата, вика: Утре, булка, аз ще сготвя! Почини си! Направи един гювеч, с много мръвки и го заля с десет яйца — чудо! Да не остана длъжна, викам, татко, с тези десет яйца и конски фъшкии да беше залял, пак щеше да стане хубаво! Майстор беше! Доста неща от него съм научила! Е, гювеча го правя с пет яйца, и пак си става хубав. Само да има повече бамийки в него!
Добър или лош — нося му името като фамилно, а и той е единствен от прародителите ми, когото съм заварил жив. Помня го с повисналите мустаки, веждест, с червен пояс и гръмогласен. Като мене; където и да отида — все ми шъткат. Ботушите му дълго се търкаляха из вехториите; нахлузвах ги и тътрех из двора. Слагах си мустаци от вълна, вежди и подлагах на калпака навити вестници. Май ми харесваше да мязам на дяда! Женил се за три жени! Хората с една не могат излезе на глава! Юнак!
— Казвал ли съм ти, като се срещнахме на Фронта, през Първата Световна! — почваше Татко при друг случай. Преди това се били сдърпали нещо, (като се заинатял…) — Аз бях конски фелдшер, кандидат-подофицер от кавалерията. Бях си избрал от боллука (многото), най-красивия и спокоен кон, изглеждах наперен. Това — някъде из Македонско. Дядо ти — редник от обоза, кара мобилизираната каруца на наши познати. Завил се с гъбина, познах го по конете. Бутнах го с нагайката, креснах: редник, защо не отдаваш чест при среща с по-старши; спри, изправи се и отдай три пъти чест! Прегърнахме се. Гледаха ни като гръмнати… Бях го забравил, ама дядо ти, като се върнахме, често го цитираше. Горд беше, че синът му, уж писарушка в цивилния живот — на Фронта какъв левент е!… Като казах Фронта, та се сетих: виждал си ми ходилата — без нокти; замръзнаха нея зима в ботушите, в стремената… липса на движение, дълъг преход. Конете, със замръзнала пяна — димят, а аз — вкочанен. Добре, че мина без ампутация. Оттогава — краката ми винаги студени като чукани: зиме, лете, едно и също. Нито се потят.