Другият ми вуйчо — имаше ресторант в Женева. Виждал си снимката: големи витрини с рекламни надписи и фирма — РЕСТОРАНТ КОЖУХАРОВ; пред входа — самодоволен здравеняк, напъхан в три-четвърти голф на рибена кост и престилка, с цвете в бутониерката, върти синджирче; ще рече — навил си е на масрафа! С каскет… и бездетен! Е, няма връзка — едното с другото, де! Като най-голям от джинса, а и сравнително изучен подходящо, ме искаше да му помагам, а и да го онаследя. Чаках да порастнат сестрата, братята — аз им бях майката. Извадих документите. Взех да протакам — тъкмо се залюбихме сериозно с майка ти… Чичо ти Иван имаше нещо неприятности, като социалист; взе документите ми и замина под мое име. Установи се в Париж — уж художник-декоратор, а лепял тапети. Там се оженил, две дъщери, все с моето име. Би се като интербригадист в Испания — пак като Жорж Петров… Знаеш ги тези работи… На Никулина — жена си, българка от ломско, не казал и години наред получавах писма и снимки: На скъпия ми девер Иван… Не е смешно, щото след Девети истинският Иван се върна с едната си щерка — Жулиена, а аз получавах писмата — до мене, от „френските ми — жена и дъщеря — Марсела“.
Помня срещата ми с Чичо Иван, първите дни след Девети. Звънна се — мое задължение беше да отварям вратата. Най-често бяха червеноармейци с пелерини (валеше), каски и шпагини — така, че дулата да опират в гърдите ти, а на мене — в косата. Все нещо търсеха. Обикновено искаха ключовете и бензина на камиона оставен отсреща, пред строяща се къща — хитрост на бай Минчо Шофьора, живеещ на съседната улица. Беше… Татко! Но — не съвсем; с високо и много слабо девойче. Наведе се, вдигна ме на ръце и така влязохме. Под овчето му кожухче се подаваше парабелум. Не помня защо, му казвах — Чичо Ан. Бях почти шестгодишен — четях, пишех и смятах доста сносно, така, че не е било от детинщина. Братовчедка ми — Жулиена така и не проумя, защо наричам баща й Магаре — на френски Ан.
Жулиена настаниха в пансион — за деца на заслужили за новия строй, където я помете след две години голямата менингитна епидемия. Бяхме се сприятелили и го понесох тежко.
Чичо Ан се завърна в България по идейни съображения; с неговите френски, испански и руски, малко немски, с неговия политически и боен интернационален актив, можеше да направи кариера… пенсионира се по болест като старшина — въоръжена охрана в рафинерията на Петрол. Живяха в къщурката на жена му — Здравка, слаба като лозова пръчка, с ф-ррр-ен-ско ръ-ръ-кане. Синът им — Христофор не ползва привилегии. Завърши ВИФ като футболист; учител е по физкултура, с наритани крака, слаботия като майка си. За компенсация — има ячка булка, химичка в ХЕИ; дарява ни ранчото с отрови за мишки, тъщи и други, щото — като всички отрови: пури, алкохол и други, са доволно скъпи. Имат две щерки.
Дъщеря ми, Люба беше вече големичка — прибирам се по обяд; на две преки от нас ме среща Карото, от МеВеРето. Знаехме се — художниците бяхме срещу задния им вход, а с жена му — от Балкантурист, имахме общи дейности по рекламата… та ме пита, познавам ли някой си Георги Петров. Помислих, че ме будалка, ама… с милиция — майтап (!). Да, казвам — случайно ми е баща. По объркания му поглед си личеше, че не се будалка. Живял ли е, вика, във Франция, бил ли е интербригадист… Включих и му ги обясних подробно, още там — на улицата… за да не ме привикват.
Какви хора! Каква милиция! Каква система!
Това — 1968! Чичо Ан — техен човек! Все болен от раняванията си; пращаха го по болници в Букурещ и Москва — добре. Имаше сносна пенсия — добре! Но това — оставаха му броени дни живот, жена му — първата, от Франция дошла да се видят, след толкова години и — не ги свързаха! Никулина питала, разпитвала, размотавали я, обещавали й — да почакала… Отишла по Черноморието, била и в Ломско, отгдето е. Съдбата (милицията) — не пожела да се видят.
Чичо Ан почина, погребаха го. Никулина ни издири сама; с третата си дъщеря — Дениз.
Никулина — като емигрантка видяла какво ли не, сравнително (с нас) заможна французойка от Кан; с ресторантче в Сент Тропе (но без Луй Дьо Фюнес); с полусляп и значително по-стар, втори съпруг — мосю Дюпон (под грижите на братовчедка ми Марсела)… вижда Татко — добре гледан… седемдесетгодишен (но не му личаха), мъж… и не можем да я убедим — че не е Нейният Жорж! Това е.