В смисъла на горното, ще добавя коментара на Татко, по него време:
— Ако Майка ви се беше навила да заминем, вече женени, за Швейцария — тая неразбория нямаше да я има! Вие щяхте да сте швейцарци, аз щях да трансформирам Ресторантьорския бизнес в Банков — че му разбирам… И какво щяхме да ги правим толкова пари… Колко кокали можехме да си купим…
Милият Татко! По цял ден висеше по опашките, с другите пенсионери, за пушени кокали по трийсет и шест стотинки, които придаваха на ежедневните ни: боб, картофи и зеле — луксозен привкус. (С колегите му по опашки се поздравяваха при среща — с отривисто лаене!).
Здравей, Швейцарио!
Втора част
Другият татков брат, изтърсакът (последният) — Сандю (Александър), според очевидци, петнайсетгодишен се качил тайно на австрийски кораб. Преди също се запилявал с разни компании, но се връщал. Неспокойна душа, як като биче, макар и невисок, изглеждал не според възрастта си. След четири-пет години ненадейно се върнал, с гайтанлия брич, меки чизми с кожени вързанки, унгарско елече и везана риза.
По тертипа на баща си — Дядо Петър, вдигнал голяма софра с циганска банда и разгологъзени танцьорки; наистина вдигнал софрата със зъби, както и два стокилограмови чувала — под мишниците. Казал, че е Газда (ръководител) на градинари в Будапеща и също така внезапно изчезнал, този път задълго.
Един зимен ден на 1952 година, се връщам от училище (бях първа година в Техническото); Татко и Мама на работа; брат ми по болници и санаториуми — таман туберкулозата го беше подгонила яката; на самообслужване — глася си обеда. Готварската печка набумкана на горно горене — за цял ден. Боба — на автомат, вече сварен, станал като мозък. Обичах го бял, незапържен, полят с олио и — червен пипер. Сипах си една голяма чиния, от шкафа в антрето взех олиото; бре, голям студ е, значи — олиото воалирало, полузамръзнало. Ръцете ми — и те измръзнали, без малко да изтърва шишето. Тежки да бях го изтървал! Ливнах бол-бол олио, посолих и бая червен пипер, отчупих от затопления на дилафа черен хляб голям залък и лакомо лапнах. Имам лошия навик — не закусвам и към обед съм премалял от глад. Налапах от разкошния боб — и… ме перна през носа най-отвратителната ми миризма — на Рибено масло! Брат ми — туберкулозен, татко — с калцирана каверна от младини, аз — на отчет в Тубдиспансера, с жлези — вземахме по супена лъжица рибено масло, ако искахме да оживеем. Военни години, купонна система, бедност, недояждане… диспансерите бяха пълни; нямаше лекарства, нямаше и пилюли рибено масло — само наливно. Докато го описвам, преживявам цялата гадост; стомахът и гърлото ми се бунтуват. Със запушен нос и пълна, гъста, мазна лъжица — веднага нещо кисело: туршия, зелева чорба… нищо не помага. Вонята те обсебва и — ресто… и пак, докато се получи. По тия причини не ям рибена чорба и риба на другия ден; а съм рибар и готвя чудесни чорби — за другите, с повечко девесил, по стари рибарски рецепти…
Таман се успокоих, очите ми още в сълзи, звъни се. Милиционер носи специално писмо, срещу подпис, нескопосано отваряно, с разни бележки по него. Писмо от Аржентина! Тогава беше абсурдно!
Събрахме се вечерта, четем:
Мили Братко, незнам дали си жив, здрав, както и Родата. Пише ти брата Сандю; то не аз, а друг един добър човек. Лежа в болница, със счупени ръце, и крака, и ребра, и други работи; (искам да вметна, че писмото беше невъзможно написано, с още по-невъзможен почерк, с печатни букви и много непонятни чуждици, та го предавам по смисъл). Работата ми е добра, имам си строителна фирма, земекопна, предавам строежите с готови основи; друга немска фирма строи нагоре. Но имам друга страст: в почивните дни се състезавам с моторно колело, викат му мотоцикъл(!) До тука — добре! Падат и добри пари; но последния път се случи лошото — паднах, като катастрофирах и като лежа, си мисля целия живот. Колко години не съм ви пращал хабер. Пишете как сте. Аз съм женен и имам щерка. Прилагам фотографична карта.
Това беше писмото. На снимката — един типичен, старовремски българин, като борец; раменете му — от ушите, квадратна глава, рунтави вежди с дебела бръчка помежду, гъсти мустаки над яка челюст — копие на Дядо Петър; гледа от упор и упорито. В костюм, ръцете на коленете. Зад него две ефирни създания, направо красиви. По-младата — със скулите на татко си, но не я загрозяват. От надписа отзад: жената Малвина и щерката Раймонда.
Написахме отговор, пратихме и снимки. Татко е писал и Голяма молба, като биел на чувства: как го е гледал вместо майка — да прати за брат ми, който носи неговото име Александър, серия стрептомицин, за напредналия стадий на туберкулозата му. У нас тогава нямаше такива работи. След доста време се получи пакетче, колкото калъп сапун за пране, с дванайсет ампули и едно нелюбезно писмо, в смисъл — колко сме го охарчили. Пишеше, че не общуват с българи — само лошо от тях, той минавал за немец, да не му пишем често, да не го нарочат. Татко, разбира се, благодари и се извини… за писмото. Това беше цялата ни кореспонденция с Буенос Айрес.