Скоро се разчу, че красивият Гришка и още по-красивата му и устата булка, опердашили доста сериозно и с последствия, свекъра и свекървата — и ги изгонили от апартамента!
За да приключа с леля ми Здравка, ще спомена още няколко нещица, като стане дума:
Свако Григор до края на живота си беше жилав като котка; вече видимо стар, се катереше по покрива ни, да оправя керемидите, без да сме го карали. Имаше дълги ръце; казваше, че на железничарите са такива, щото мъкнели чанти с въглища за вкъщи, изсипвани от огнярите на определени места — по релсите (това по време и след войната).
Леля Здравка ме глезеше със сладкиши, като й поправях електриките, но не ми даваше да си играя с рязаните от шперплат картинки на Данчо — държеше ги вместо иконостас около увеличената му и ретуширана фотография. Запомнил съм безбройните попски пения на панихидите у тях; свещите, житото, приглушените разговори, суетнята.
Бях споменал, че преди живееха срещу Георги Каракашев — художник и учител по рисуване в Столарското училище; с манталитет и творческо убеждение — привърженик на абсолютното наподобяване. Като стабилен партиен другар го изтеглиха в София за професор по театрална декорация в Художествената академия. Владееше занаята перфектно, но насади съветската школа и схващания за естетика, далеко от европейското изкуство… Та, като се местеха, синът му Владко (след време мастития театрален критик Владимир Каракашев), оставил у леля ми, на съхранение, сандък с юношеската си литература, който въобще не потърси; но тогава леля го пазеше ревниво, даваше ми да чета от книгите, с условие: три вземам; връщам — три; и пак… Така успях да ги подменя: вземах три от Карл Май или Емилио Салгари, да речем — връщах три: Овчарчето Калитко или Симовата чета. Така се отървах от Ицко партизанчето, Павлик Морозов и прочие задължителна, училищна литература. И досега нямам никакви угризения, а и на Владо вече не му е било до Тримата скаути и Поразяващата ръка.
Георги Каракашев получи като театрален художник-сценограф всички титли и признание. Неговите студенти научиха от него занаята, но духа, естетиката — който си го е имал — измъкнал се е. Бай Георги е оставил в Русе и много живописни платна — в галерията ни ги има десетки. Грамотно направени, но мрачни, сиви и бутафорни. Мисля, че и като човек беше такъв.
Като се уволнявах от казармата, още с войнишка униформа, рисувах в подготвителен курс в Художествената академия — за приемните изпити. Мама, без да зная (призна ми след години), му се обадила да ме види какво правя и евентуално — да помогне с нещо. През една от почивките, моделът беше излязъл, ме потърси, поговорихме общи приказки. Мислех — случайно ме е познал; не го бях виждал от години. Казал й, че се шляя по коридорите, въобще не рисувам, че не гледам сериозно… Въпреки изминалите години, вече с авторитет на художник — ме заболя. Какво ли си е помислила Мама тогава.
След още доста години, по време на Конгрес на СБХ, с колеги — като Ръководство на русенските художници, го посетихме по негова молба за изложба в Русе. Трябваше да решим — има ли необходимите качества; такъв беше Редът — еднакъв за всички. После бай Георги казал, че като ме видял, разбрал, че изложба няма да има. Пак ме заболя — явно такава му е нагласата като човек, че така стават тия работи.
Извинявай, лельо Здравке, че покрай Тебе, разчоплих странични сантименти!
Толкова по най-близката рода на Татко. Разбира се, има цяла върволица негови братовчеди, за някои само ще спомена:
Чичо Пеню — пощенски служител; ходеше все с униформата си и жълтото пощенско колело, което изпросвах да разкарвам из махлата. Дъщеря му — Лилито, черно, дългокрако дяволче, с бяла помпона, винаги хилнато, мой набор и инициатор — белалийка, а все аз — на топа на устата. Тя беше — знам всичко!
Братовчедка на Татко бе Майката на Блага Димитрова. Като гледам снимката на двете — опрели милно глави, виждам колко общи черти имаме: руси, едър овал, вежди, нос… На няколко пъти съм бил с Блага в близост, но не съм й се представял. Причината, навярно, беше брат ми — молил я за помощ при литературните си първи стъпки; да не би да ме свърже с това; въпреки, че тогава не съм си и представял, че ще бъда изкушен от перото; а художническите ми позиции бяха творчески добре защитени… Тия срещи бяха все във връзка с културни събития, където бяхме на равни начала. Имаше и една, съвсем случайна. Обядвахме с режисьора Петко Константинов, в ресторантчето на ъгъла — Евлоги Георгиев и Граф Игнатиев. На масата — до и срещу мене седна Блага, явно чакаше някого. Дойде осиновената й дъщеричка — виетнамчето; видно — от училище, зачервена от студа, с тежка ученическа чанта. Гледах с умиление как тихо, с много кротост общуваха, приказваха — почти на ухо. Краката на детето не стигаха до пода, но маниерите му бяха премерени и като на възрастен — хранеше се прекалено възпитано. Уловила погледа ми, Блага кимна леко и усмихната…