Безсмъртният човек
Татска приказка
В един древен град живеели двама приятели — Нисан и Немурум. Те не можели ден да преживеят, без да се видят.
Но ето че веднъж Нисан се разболял. Какви само баячи и доктори не викали родителите му, ала никой не можал да излекува момъка. Всеки ден той се топял като свещ, изтънял като топола. Немурум нито за миг не се отделял от постелята на болния си приятел. Денят се сменял с нощ, нощта — с ден, но той не притварял очи. И ето че Нисан умрял. Погребали то, а приятелят му не можел да си намери място от скръб. „Защо хората са обречени на смърт? — мислел момъкът. — Нима на света няма такава земя, където никой не умира?“
Дните минавали, а тази мисъл не го напускала, както сянката не напуска човека. Веднъж Немурум попитал майка си:
— Мамо, нима ти също ще умреш, както моят приятел?
Майката се учудила на синовите си думи и отвърнала с усмивка:
— Ако нашите прадеди, деди, бащи не умираха, не бих умряла и аз. Но не, синко, всички живеят само докато не ги е прибрала смъртта. Нищо вечно няма. А ти престани да скърбиш. Всичко на света е в ръцете на съдбата.
Немурум възкликнал:
— Не вярвам на тези думи! Аз ще живея винаги! Няма да умра!
Майката казала:
— Дано да си прав.
А синът се запънал:
— Мамо, аз вярвам, че има такава страна, където хората са безсмъртни. И ще намеря тази страна!
— Не, синко, няма да я намериш. Всички под небето са смъртни — казала майката.
Но синът не я послушал и я накарал да му нагласи торба за път.
Колкото и да го молила майка му да размисли, момъкът държал на своето. Тогава тя му нагласила торбата и му пожелала на добър час.
Рано сутринта момъкът излязъл от къщи и майката със сълзи на очи го изпратила на път.
Вървял Немурум ден, два; вървял месец, два; вървял край градове, села, езера и реки. Много, твърде много месеци изминали, а момъкът все пътувал. Местата, през които минавал, били пустинни: нито една колиба, нито една жива душа. Дори птици не летели. Скучно, тъжно станало на Немурум. И изведнъж гледа: на един вековен чинар кацнал славей и пее. Зарадвал се от срещата момъкът и казал на славея:
— Бъди ми приятел.
Славеят отговорил:
— Съгласен съм.
Немурум попитал:
— А ти ще умреш ли, или не?
Славеят рекъл:
— Разбира се, че ще умра. Всяка година загубвам по едно перо. Когато земята под дървото се покрие с перата ми, ще падна на тях и ще умра.
Немурум възкликнал:
— Не, щом е така, не искам да бъда приятел с теб! Ще ида там, където никой никога не умира.
Славеят се засмял:
— Където и да идеш, смъртта ще те настигне и ще умреш. Нищо вечно няма.
Момъкът не повярвал на славея, метнал торбата си на рамо и поел нататък. Три пъти изгряло и залязло слънцето и Немурум стигнал до някаква река. Гледа: под един грамаден дъб лежи елен.
— Хайде да се сприятелим — казал му Немурум.
Еленът отговорил:
— Да се сприятелим, щом искаш.
Момъкът попитал:
— А ти ще умреш ли, или не?
Еленът рекъл:
— Разбира се, че ще умра. Всичките ми предци са умрели, ще умра и аз. Всяка година от рогата ми пада по едно клонче и когато цялата земя под дървото се засипе, ще падна и ще умра.
— Тогава не искам да се сприятелявам с теб, ще ида там, където никой никога не умира! — възкликнал момъкът и продължил пътя си.
След няколко дни видял един фазан, кацнал на едно голямо дърво.
— Хей, човече, накъде си се запътил? — извикал фазанът. — Как си попаднал тук? Тук никога нито един човек не е стъпвал.
Немурум отвърнал:
— Търся си приятел и все не мога да си намеря. Хайде да се сприятелим!
Фазанът се зарадвал и казал:
— На мен също ми се иска да си имам приятел.
Тогава момъкът го попитал:
— А ти безсмъртен ли си, или не?
Фазанът се учудил:
— Толкова години живея на този свят, а такъв въпрос не съм чувал! Когато настъпи време за смърт, всички умират: и хората, и зверовете, и дори дърветата. Ще умра и аз, когато окапят шарените ми пера.
Момъкът рекъл:
— Не, няма да станем приятели. Аз се казвам Немурум, което значи безсмъртен. Сбогувал се с фазана и тръгнал по пътя си.
Дълго вървял Немурум през пустинните места и никого не срещнал. Чак на третия ден забелязал в далечината една голяма и красива къща. Приближил се Немурум и гледа: на прозореца седи една хубавица. Толкова хубава, че и четири очи да имаш, с четирите ще я гледаш! Хубавицата попитала:
— Накъде си се запътил, момко?
— Търся такова място, където никой никога не умира.
Хубавицата казала:
— Това място е тук.
Немурум се зарадвал, че най-сетне намерил това, което търси, и помолил хубавицата:
— Пусни ме при себе си!