Девойката спуснала едно въже от прозореца и Немурум се изкачил в къщата. Заживели заедно и то толкова добре, както мечтае да живее всеки човек. Всичко, което пожелаел, веднага се изпълнявало. Времето минавало, а колко изминало — не се знае: в страната на безсмъртието дните не се броят. На Немурум и хубавицата се родили син и две дъщери. Изтекло още време и децата пораснали. Дълго живели заедно Немурум, хубавата му жена и децата им. Добре живели — в сговор и обич. Много време изминало, много пъти повече от човешкия живот, а те все не остарявали.
Но ето че веднъж Немурум си спомнил за родния край и за майка си, която оставил там. Натъжил се и казал на жена си:
— Искам поне за два-три дни да прескоча до родния си край, да се видя с майка си, с познатите.
Жена му се засмяла и рекла:
— Много векове изминаха от времето, когато ти дойде тук. А там, където си живял някога, не е останал нито един твой познат. Всички отдавна са умрели, а след тях се е сменило не едно поколение.
Но Немурум не повярвал на жена си и все настоявал.
— Е, нищо пък, щом толкова ти се иска да провериш дали са прави думите ми, иди — казала жена му и се натъжила. Чувствувала, че нещо лошо ще се случи на мъжа й. Ала какво да стори — приготвила на мъжа си за из пътя всякакво ядене и го турила в торбата. Дала му и четири ябълки и рекла:
— Вземи тези ябълки, ще ти послужат. Но само гледай да не ги изтървеш и не ги яж. Бог да ти помага по пътя!
Немурум взел четирите ябълки, сложил ги в джоб, целунал жена си и децата и тръгнал.
Дълго ли вървял, много ли се уморявал — сам си знае. Но минал по същия път, който някога го довел в страната на безсмъртието.
И ето че стигнал Немурум до един грамаден дъб и видял под него кости и пера от някаква птица. Разбрал Немурум, че това са костите на фазана, на който той предлагаше приятелството си, навел се и ги целунал. Ала когато се навеждал, от джоба му паднала една ябълка и косата на Немурум веднага побеляла.
Простил се той с костите на фазана и продължил пътя си.
Дълго ли вървял, много ли се уморявал — сам си знае. Но след няколко дни Немурум наближил до реката, при която някога срещнал елена. Гледа Немурум: на земята лежат еленовите кости. Навел се и ги целунал, ала в този миг от джоба му паднала втора ябълка. И Немурум усетил, че е остарял и силите започнали да го напускат. Поседял до костите на елена, починал си и тръгнал нататък.
Дълго ли вървял, много ли се уморявал — сам си знае. А ние знаем, че след няколко дни стигнал до чинара, където някога бил кацнал славеят и пеел песни. Приближил се Немурум и гледа: земята застлана със славееви пера, а върху тях лежат кости.
— Да, прави бяха всички: нищо вечно няма. Всичко живее, докато дойде смъртта — помислил Немурум.
Навел се и целунал костите на славея. Ала тук изтървал третата ябълка и усетил, че краката му вече отказват да го носят.
Немурум си отрязал тояга от чинара и поел нататък, като се подпирал на нея.
След известно време стигнал до родния си град, където някога погребал добрия си приятел Нисан и оставил старата си майка.
Влязъл Немурум в града, тръгнал по улиците, но не срещнал нито един познат. Всичко тук не било, както по-рано: и къщите, и хората, и дрехите им. Немурум заразпитвал жителите на града за майка си, но никой не я помнел. На края го завели при един двестагодишен старец и той казал:
— Не съм виждал майка ти, но съм чувал от старците, че някога, в много стари времена, тук живеела една бабичка. Умряла с името на сина си на уста. А синът й, казваха, поел да търси земята, където никой никога не умира, но не се върнал.
Чул тези думи Немурум и се нажалил. „Напразно дойдох тук — помислил той. — По-добре да бях послушал жена си и да не напусках нито нея, нито децата си, по-добре да бях живял там с тях.“
На сутринта, още щом изгряло слънцето Немурум отишъл на гробищата. Намерил гроба на майка си и дълго плакал. И решил да се върне в страната на безсмъртието, където останали жена му и децата му. Навел се Немурум над гроба на майка си и го целунал. В този миг паднала последната, четвъртата ябълка и той усетил, че вече няма сили да се върне. Седнал на земята и започнал да моли Азраил да му вземе душата. Думите му стигнали до господа и господ казал на Азраил:
— Слез при оня старец, вземи му душата, успокой го и го погреби.
Азраил слязъл на земята, избрал място за гроб и започнал да копае. Немурум го видял, приближил се полека-лека и попитал:
— Какво правиш?
Азраил отвърнал:
— Копая гроб. Умира един старец. Я ела да легнеш в гроба, за да мога да го премеря. На ръст той е като теб.
Немурум влязъл в гроба и легнал. А пък Азраил в същото време му взел душата и Немурум умрял. Азраил затрупал гроба с пръст, размахал криле и полетял високо към небето. Да, наистина на света няма нищо вечно!