Справедливият градинар
Татска приказка
В много стари времена близо до един град живеел беден градинар. Имал малко парче земя, на което освен пъпеши нищо друго не растяло. Пролет градинарят засявал градината си, а есен откарвал на пазара грамадни пъпеши, сладки като мед. От това се прехранвало и семейството му — жена му и двете му момчета. Имал и малко добитък: кон, кравичка и два вола. Така живеел сиромахът градинар дълги години — нито богато, нито пък много бедно. Никой не му завиждал за богатство, никой не го упреквал за бедност. Но веднъж върху главата на градинаря се стоварила беда.
Събрал той част от пъпешите в градината, напълнил колата и тръгнал за града да ги продава.
Пътувал и мислел как със спечелените пари ще купи на децата си нови абички, цървули, калпачета, а на жена си фередже. Пътувал и мислел, че трябва да купи нов хамут на коня. Пътувал и мислел — за много още неща мислел градинарят и не усетил как стигнал до града. Влязъл през огромната чугунена порта и отишъл на пазара. А на пазара какво само няма! Какви круши! Всяка като главата ти!… Какви дини, пъпеши! Не могат се побра върху тавата на самия великан Миши! Изобщо няма защо да ви обърквам ума, а ще кажа едно: представете си всичко това и ще се заситите.
Пристигнал, значи, градинарят на пазара, наредил пъпешите си и завикал:
— Насам, народе! Купувай, народе! Въх, въх, какви пъпеши! Наполовина захар, наполовина мед!
Но никой не отивал при него.
— Насам, народе! Купувай, народе! — продължавал да вика градинарят.
— Каква им е цената? — попитала една дрипава бабичка.
— Две шои1 — отвърнал градинарят. — На който ти се спрат очите, него вземай.
— Не дрънка в джоба ми — рекла бабичката.
Градинарят започнал наново да кани народа.
Дошли при него трима мъже, избрали по два пъпеша и си заминали, без нищо да платят.
— Хе-ей! Трябва да платите! — викнал бедният градинар. Но мъжете изчезнали в тълпата като сняг във вряла вода.
Какво да прави бедният градинар? Отново завикал, захвалил стоката си.
Пак дошли трима мъже, но не ония — други, избрали си по два пъпеша и си заминали.
— Хей, хей! — развикат се градинарят. — А къде са парите?
Жените, които продавали близо до градинаря, се засмели.
— Драги съседки — обърнал се градинарят към жените, — не знаете ли кои са тези крадци?
Жените се засмели още по-силно, сякаш пред тях стоял някакъв чудак.
— Разбира се, знаем — отговорили те. — Отдавна вече шахът на нашия град е издал заповед, че всичките му придворни имат право да вземат безплатно всичко, което им се прище. Хората, които взеха твоите пъпеши, не са крадци, а придворни на падишаха.
— Аха, ето каква била работата! — възкликнал градинарят. — Какво пък, ела тогава, бедни народе! Вземай безплатно… Въх, въх, какви пъпеши! Наполовина захар, наполовина мед! Сам съм ги сял, сам съм ги отгледат, а сега ви черпя. Вземайте, не се стеснявайте. Аз съм такъв, като вас, беден. Вземайте! Вземайте!
Градинарят не успял да се огледа и при него не останал нито един пъпеш.
Върнал се градинарят в къщи без нито едно шои и без пъпеши. Разказал всичко на жена си. Тя се нахвърлила срещу него с кавга, но с викове нищо не можеш да помогнеш.
Намислил градинарят да отмъсти на падишаха на града. Откъснал всичките пъпеши от градината си и ги закарал да ги продава в друг град. Откарал кола пъпеши — докарал торба пари.
След това градинарят наредил на жена си да откачи от стената кинжала, пушката, сабята и да приготви храна за път.
— Какво ти е скимнало? Закъде се гласиш? Защо?
— Ще отмъстя на падишаха — отговорил градинарят.
Тогава жената коленичила и се замолила на мъжа си:
— Моля ти се, кърпата ми е в краката ти — викала тя, като се кланяла доземи. — Заради децата, не ходи!
— Ние сме планинци, носим калпаци, кърпи не ни трябват! — креснал градинарят на жена си.
Снел от стената кинжала, пушката, сабята, сложил си ядене в торбата и излязъл на двора. Натоварил на коня двете торби: в едната били парите, в другата — храната, метнал се на вихрогона си и се понесъл по прашния планински път.
Стигнал до едно планинско село. Свикал джигитите на площада и им разказал защо е дошъл.
— Съгласни ли сте да ми бъдете войници? — попитал той.
И ето сто джигити начело с градинаря препуснали към града, където управлявал оня падишах. По пътя все нови и нови джигити се присъединявали към дружината. На следващото утро спрели в един град. Градинарят намерил най-добрите майстори и им поръчал триста и един чифт ботуши и триста и една антерии. Купил множество торби, патрони, наточил кинжалите и сабите.