Лятото си отиваше, трябваше да се мисли за сеитба. Кое ще бъде за жито, кое ще остане за царевица, трябва ли да се отдели някой декар за угар? Ами за бостан, за памук, за слънчоглед, за фасул?… Само една нива да сбърка, и работата им съвсем ще се омотае.
Нямаше и какво да се яде. По цели месеци прекарваха с фасул и туршия. През лятото по се намираше за ядене: кое домати, кое чушки, кое картофи и пресен лук. Тошка тъкмеше набързо чорби, яхнии, салати и майсторски ги тъкмеше. Но и тази храна беше много лека за тежката полска работа. Нямаше яйца, нямаше месо, нямаше мас. Ако някой добитък си счупеше крак или паднеше тежко болен, тогава на касапницата пред кооперацията увисваше синкавото му жилаво туловище. Месото се продаваше евтино, но Иван пак гледаше да вземе на сметка я глава, я търбух, я крака. Но и това се случваше много рядко.
Следобед той полегна на хармана, но не го сдържа. Имаха царевица на Балюв дол и неколцина бяха му загатнали, че вършите й вече са за рязане. Не му се ходеше чак там, но трябваше сам да иде да види. Подтикваше го и гордостта, че все пак той е глава на семейството, на него се надяваха вкъщи, от него чакаха всичко. Той пъхна комат хляб в пояса си, наметна салтамарката на главата си и пое към полето. Тежката мараня трептеше над срещните баири, стърнищата блестяха на ослепителното слънце. От нивите излиташе тънка, копринена пара, едва забележима за здравото отморено око. Хоризонтът се топеше в следобедната жар, бледосиньото небе беше се отдръпнало нагоре. Не се виждаше нито едно облаче, нито едно петънце, нито една сенчица. Чудни дни за вършитба, за резитба, за коситба!…
И този хубав летен ден беше загубен, отровен с тежки думи на един отживял, ненужен помен…
Иван цапаше бос в горещата пепел на тесния междуселски път и мислеше за простотията на хората. Тя като че им беше оставена в наследство от деди и прадеди. Ето, повечето селяни съзнаха вече, че разните помени са празни и вредни заблуждения, а и те не можеха да ги изоставят съвсем. Покоряваха се на жени, на дъщери, на бабички и на разни хлевоусти махленки. Ето, Иван знае, че помените са една празна утеха, една вековна заблуда, но отстъпи на майка си, прахоса толкова време и толкова пари… Ако дървото беше улучило него, Минчо нямаше да позволи такива помени. Той щеше да се опре, другояче щеше да му се отдаде почит…
Рядко някоя ритлилия кола го сепваше. Пренасяха последните снопи от полето. Воловете, разсипани от тежката работа, пълзяха по прашните разкривени пътища с изплезени езици.
— Къде, Ваньо? — обаждаше му се отнякъде някой момък.
— На царевицата в Балюв дол.
Понякога се поспираха, разменяха по някоя приказка, запалваха цигари и се разделяха. Иван мина един хълм, мина друг и стигна до царевицата. Стръците й бяха посивели вече, листата бяха спържени към краищата, вършите трябваше да се режат. Още няколко дни ако я оставеха, нямаше да приберат никакъв фураж. Зърното й и без това беше слабо…
Привечер, на връщане, Иван мина край кафенето на Пея Алатурката. Кафенето беше празно. Пею седеше вън пред лозничката и остъргваше с малка костура широка динена кора.
— Какво, Ваньо, ти да не свърши вършитбата? — обърна се Пею, като се облиза сладко и си избърса мустаците.
— Не съм. Днеска правихме четирисе на батя.
— Аха! — отвърна с престорено съчувствие той. — Брее! Белким минаха четиресе дни?… Отиде си той, тююю! Лъжовен свят, това е.
— Отиде си — отвърна тъжно Иван.
— Харен момък беше Миню, паметлив… На него и учените не можеха да му излязат… И поизтегли си, само че кога е жив човек, забравя се…
Но Иван не го слушаше вече. Той се завъртя насам, завъртя се нататък и започна да наднича над полусрутения зид към двора и ниската къщурка в дъното. Пею го изгледа под око, прозя се, изпъна се назад и се изви към него:
— Какво гледаш?
— Гледам крушите ви — излъга Иван. — Много род, много нещо тази година. — И като се повърна, попита някак случайно: — Васил у вас ли си е?
— Няма го. Отиде в града за локум.
— Като се върне, нека мине към нас — наръча Иван и си тръгна. „Ще донесе вестници“ — помисли си той радостно.
— Няма да се оставят тези момчета, брей! — скърши врат Алатурката и го изгледа накриво. — Големият пукна, малкият тръгна по хорските къщи…
По харманите вече бухаха веялки, прах на гъсти облаци се диплеше над селото. Тук-там през улицата пресичаха коли, чуваше се еднообразно и глухо търкане на разклатените колелета. Коларите се подпираха на дълги ритли и надничаха в осламените пусти дворове. Кучетата излизаха вече от оборите и салмичките, въртяха се пред къщите и все още гонеха с остървение хапливите мухи. Понякога през дворовете изтърчаваха деца и се катереха по овошките. И бързаха пак към харманите, дето около веялките се мятаха сламарници, гребла, лопати.