Това бяха най-тежките дни през лятото. Хората се затваряха по харманите, дремеха на диканите, обръщаха житото, подмитаха, гълтаха прах и се наливаха с вода. И никой не можеше да намери един час свободно време, да отскочи някъде, да се види с близки и другари, да си поприказват.
— Как е царевицата? — попита го старата.
— Поизгоряла. Трябва да режем вършето.
— Ох! Знам, че трябва, знам. Но кой бре, сине, кой?
— Ние.
— Ами хармана?
— Ще го оставим за един ден.
— Ох, объркахме се, — та не знам…
— Объркахме се — натърти Иван.
— Хайде да се навечеряме, докато е видело… И газта ни се е свършила, няма с какво да си светнем…
— Да се навечеряме много съм огладнял. Ами къде е кака?
— На хармана — отвърна нацупено старата.
— Петето?
— И той е там.
Иван се свлече под сайванта и полегна на лакът. Краката му бяха отмалели, главата му беше замаяна от жегата. Беше уморен, но умората не му тежеше. Тежеше му това, дето в къщата им няма сгода. „Не знаех, че мама била толкова лоша жена — рече си той с горчивина. — Налютила се на кака, да има един колай, с очи ще я разкъса… И защо се е нацупила? Какво й е крива кака?… Не! — закани се той. — Аз ще й очукам рогата на нея… няма да я оставя така.“
Отначало Иван си мислеше, че старата е кахърна и нацупена поради смъртта на батя му. Но ето, изминаха четиридесет дни оттогава, а тя все повече се цупеше и се цупеше само пред снахата. Пред него тя си приказваше като по-напред, угаждаше му, четеше в очите му какво иска, милваше го с поглед. Към Петето стана още по-милозлива, често го прегръщаше до задушаване, целуваше го и му шепнеше галено.
— Хи, бабо, пусни ме ма! — сърдеше се то и бягаше, щом се откопчи от ръцете й. Тя го примамваше с ябълки, с пъпешчета, с дини. Детето я гледаше някак недоверчиво, после подскачаше и се хвърляше на скута й. Старата знаеше, че отива при нея заради лакомствата, и това я много ядосваше. Тя искаше да го откъсне от майка му, да го привърже към себе си, да му стане като втора майка.
Иван беше забелязал, че старата никога не извикваше Тошка направо. И сега мина зад градинчицата и се огледа:
— Пете, елате да вечеряме!
— Вика Петето, само да не продума на кака! — измърмори гневно Иван. — Тююю, то бива проклетия, ама чак дотолкова!…
Пак вечеряха мълчаливо. Яденето ги събираше да помляскат сърдито, да се погледат накриво, да пуснат по някоя въздишка. Не им ли стигаше скръбта по Минча? Защо се тровеха сами? Какво имаше да делят? Иван не можеше да разбере защо ставаше всичко това. „Лоша жена! Лоша жена!“ — повтаряше той за майка си. И Тошка не разбираше добре защо всичко се обърна така. „А каква беше преди, божичко, да я не познаеш!“ — мислеше тя за свекърва си. Старата пък прекарваше през ума си своя тежък и нерадостен живот. „Каквато те залюлее, такава и ще те долюлее.“ И приведена над софрата под черната кърпа, тя проклинаше късмета си. „От Господа е!“ — казваше си тя и й се искаше да го прокълне, да въстане срещу него. Но не смееше. Страхуваше се да не го разсърди още повече, да не стане нещо с Ивана или Петето. Тя потръпна от тази мисъл и сълзите бликнаха в зачервените й очи. Дожаля й, мислите й се отплеснаха в миналото. Какъв живот прекара тя, какво тегло изтегли… Спомените нахлуха, отнесоха я. Като сега помнеше деня, когато купиха Кабатината. И как й се радваха, как чакаха да приберат първия й плод. А то… Уда̀ри големият град — и жито, и царевица, всичко потъна в земята. Нямаше пари за керемиди, покривът на къщата им зееше като ламя, струпали се бяха данъци, лихвите за нивата потекоха. И на всичко отгоре — отникъде нито зрънце жито… Оттук назаем взеха, оттам на зелено изпросиха, поразредиха се, колкото да не пукнат от глад. Но как прежалиха всичко и как преживяха, само те с Миля си знаеха… През зимата умря Мита, първата им рожба. Задуши я лошото гърло и докато се усетят, отиде си гиздавото дете. Беше в първо отделение, току-що му бяха купили плоча. Очите си изплакаха тогава. Грижите и работата я спасиха, щеше да полудее от скръб.
— Лоши години идат, жена — казваше угрижено Милю. — Нашата, тя се видя, барем децата да понаредим.
И тъкмо се разплатиха за Кабатината, надигна той глава, купи нивата на Ортамогила. Купи я — и го взеха на маневри. И всичко легна пак на нейния гръб. Тичаше тя като луда, молеше се да й засеят — никой не я погледна. И се запретна сама. Напъди къщата си, остави децата, тръгна по кърищата да оре. Изора всичко, зася, нареди го. Една седмица преди Милю да се върне от маневрите, Станка, втората им рожба, падна от тежка болест и умря. И пак изгледано дете, и пак плачове, и пак помени. За два дена косата й побеля. Остана й само Минчо, трепереше тя над него, гледаше го като рово яйце. И напънаха се пак да плащат нивата на Ортамогила. Какво пестене беше, каква наказия! Цяло лято ядоха само таратор с кромид, печени чушки и варени диви сливи. Хлябът им беше от чиста царевица и се ронеше като пръст. Когато някои по-заможни съседи им подаряха комат пшеничен хляб, пазеха го само за Минча.