— А бе, жена, да купим малко месо, а? — питаше умолително Милю. — Коремът ми на градина се е обърнал…
— Няма пари за харчене! — отсичаше тя. — Като изплатим нивата, тогава…
Три години гладуваха, три години бял ден не видяха за хвърлей място. Още й е мъчно за един случай, още не може да си го прости. Отидоха на петровденски събор. Минчо поиска да му купят свирка. Детето разбираше от дума и то знаеше, че не беше време да се харчат пари на вятъра. Но всички деца си бяха купили, запъна се и то. Пет стотинки струваше, но тя не даде. Дожаля му на детето, прехапа си устничките, ала твърдо беше, не заплака. Но нали се върнаха в селото, нали свирнаха децата от цялата махала! Наду се онова ми ти дете, завря се в плевнята и зарева. Намери го тя, помъчи се да го залъже, да го утеши — не може. Пита го защо плаче, хълца то и не отговаря… Сърцето й се отрови от мъка…
И за какво било всичко!
Изплатиха нивата на Ортамогила, отпуснаха се. Но Милю пак дигна глава, пак заприказва за нива. Ходеше като залухан, постоянно правеше сметки, постоянно обикаляше къра. Беше хвърлил око на една нивичка, но се обяви войната с Турция. И оттогава хубави дни не видяха. Иван се роди, когато се готвеха да бягат от турците. Всички бяха като подплашени овци, нямаше кой пъпа да му върже. За Миля нищо не беше чула, казваха, че ги закарали да се бият със сърбите и с гърците. Сетне се обади от една болница, та ги поободри малко. Минчо легна от треска, тя беше лехуса. И пак успя и дрехи в земята да скрие, и жито да запази, и на колата чергило да екове. Но размина се, турците не дойдоха, войната се свърши. Завърна се Милю и още оправен-недооправен, хвана се за нова нива. И пак тичане, пак пестене, и пак работа от тъмно до тъмно.
Пламна нова война. Уморени бяха хората, не бяха си отдъхнали от войни, но закачиха пак торбите. Проточи се новата война, народът се ошупи, клюмна. Реквизиции, плачове, немотия. В селото останаха само жени, старци и деца. И общинарите, които грабеха мъката на хората уж за войската, а я продаваха на даалиите и на търговците в града. Замина и Милю, реквизираха и на тях, каквото намериха. Три години го чака Марьола, три години тича, три години му изпраща колети със сухар, с тютюн, с топли дрехи. И го дочака. Но половин човек се върна той, войната беше го съсипала. Бъбреци, ревматизъм, задуха — какво ли не беше му се струпало. И не направи година след завръщането от войната, умря…
Тя си спомня сухото му восъчно лице, дългите отпуснати мустаци, посивялата коса. Задуши я плач. За какво живя той? Какво хубаво видя? На какво се порадва в този свят? „Децата, децата!“ А ето, че и за децата не било. Умря Минчо, а по закон снахата ще вземе дял от имота, ще прибере Петето, ще се ожени и някой мружльо ще седне на имота им. Пък ако природи някои копелтии, тогава нивите от нейния дял ще минат в чужди ръце. Какво ще остане на Петето? Ще се разпореждат с имота му, ще му прибират плода, а като порасне, ще му пишат, че има да им дава толкова и толкова, дето са го гледали… „Ще се ожени“ — повтаряше си с някакво ожесточение старата. Ще се навре в къщата им, ще си подсвирва и ще ги пука от най-здравото място…
А как дойде Тошка? Дойде гола като тояга, с една фустанела на гърба си и с една бохчичка в ръката. А ето я господарка вече, след година ще повтори за друг, ще лапне едно тлъсто парче от имота им и ще го замъкне в чужда къща… И какво се е мъчила тя за тази стока, какво е събрала? Всичко свари наготово — и къща, и двор, и ниви… Минчо трепереше над нея, гледаше я като писано яйце. Че то живот ли беше нейното? Царство. Да охнеше само, да кихнеше, и той ще клекне до главата й. „Та туй, Тошке, та онуй Тошке, та какво ти се яде, та доктор ли да ти доведа?…“ Пък и нищо не даваше да му каже. „Немой така, сине, не я милвай толкова!“ — продума му веднъж тя. А той я погледна, изсмя й се и толкова. Друг път старата пак го укори: „Майка ти така ли са я гледали?“ „Ами хубаво ли ти е било?“ — отвърна й той тихичко.
„Не било на добро толкова галене“ — рече си старата и погледна накриво снаха си.
Колко грозна, колко противна й се виждаше Тошка! Тя е виновна за всичко, тя ще им разтури къщата. Да е човек, че да рече: „Мамо, ето ви Петето, каквото има от баща му, на него да остане, на мене ми излезе късмет, прощавайте.“ Да подпише и да се пръждосва, не й е затрябвала. Но такава ли е, оставя ли се толкова стока? Хитра е тя, лисица е. Преструва се, все пъшка, все уж е кахърна… А в душицата си какво ли се радва?… Пък Иван си хойка, работи си и хич не иска да знае. А неговите ниви ще вземе и неговия двор ще раздели, тя, старата, си е отживяла вече, нейната песен е изпята…