Тошка не смееше да погледне свекървата си, но долавяше омразните й погледи. И залъците едва минаваха през гърлото й. Ще я уморят. Ще я пропъдят. Но къде да иде? Нека си приказва леля й Гела! Кой я знай какви сметчици си е направила пак. Сега сигурно си мисли, че ще може да я ожени за някой богат вдовец. Или ще я котка, докато я използва някак, и ще й накриви врат. Ами сетне? Къде? При кого?
Старата изпъшка тежко и стана, мина зад Тошка и взе преполовения самун.
— Аз пък не видях, че хлябът се е свършил — рече засрамена Тошка. — Ами защо не ми каза, мамо, ей го, до мене е, аз щях да нарежа.
— Знам те, много си пъргава — процеди убийствено старата и сведе пак глава.
Тошка остави вилицата, извърна се и изхлипа в скута си. Детето се огледа плахо, обърна се към чичо си, обърна се към баба си, па току прегърна майка си и заплака. Старата се сепна, дигна глава, очите й блеснаха злобно.
— Ела, бабиното момче, ела баба да го вземе! — помоли го тя нежно и посегна към него.
Но то я изгледа сърдито и замаха с ръчица:
— Не ща, ти си лоша!
— Лоша съм… все аз съм лоша…
— Лоша си ами! — избухна Иван. — Да не се мислиш за светица! — Той хвърли един отчупен залък и тръсна трохите от скута си. — Стара жена си, дръж сметка на думите си!… От тебе човек може да полудее!…
— Почакай! Почакай! — заклати заканително глава старата. — От тия, дето си мълчат, по-лесно се полудява…
Тошка падна по очи, горчива обида я задави: „Защо си ме родила, майчице — проклинаше се тя, — защо си ме хранила, защо си ме гледала?… Толкова ли съм крива, толкова ли съм лоша?… Малко ли си ми е моята мъка, та ме тровят така?… Малко ли си ми е моето тегло, та ми ядат така сърцето?…“ Тя се друсаше като заклана, пръстите й се гърчеха и търсеха да уловят нещо неуловимо.
— Няма живот тука! Няма живот! — повтаряше Иван, като удряше с юмрук по софрата. — Какво чудо стана, холан? Какъв дявол влезе в къщата ни?… Ще си хвана главата и ще избягам…
Петю се навираше в лицето на майка си и я галеше плачешком:
— Мълчи, майко, мълчи, майчице!…
Старата го следеше и лицето й се свиваше неприятно. Не трепкаше тя от виковете на Ивана, не се трогваше от плача на снаха си. Но молбите на детето я пробождаха право в сърнето.
— Не плачи, моля ти се — повтаряше то. — Когато порасна, аз ще напердаша баба, та да знае…
„Ще млъкне тя, ще млъкне, та ще занемее!“ — заканваше се мислено старата и поглеждаше крадешком под черната шамия.
6
След смъртта на Минча старата не пропущаше църква. Палеше свещи на всички свещници, целуваше поред иконите пред олтара и слагаше дребни дарове: малки домашни кърпи, скамаци памук, захарчета, левчета. Сетне се връщаше в женското отделение и се месеше в разговорите на жените. Но повечето си стоеше като занесена и все си шепнеше нещо.
Преди няколко дни извади отнякъде старата икона с дървената рамка и с ярките тенекиени пера и я сложи в стаята. На поличката отгоре, както някога, кацна кутийка с фитилца. И кандило замъждука. Иван гледаше, дразнеше се, но нищо не смееше да продума. Той знаеше, че сега тя няма да му отстъпи, пък и разбираше, че го чака само да я закачи, за да се нахвърли върху него. Но тази вечер, след като тя разплака Тошка, Иван не се стърпя.
— Тровиш хората, а сетне се молиш да ти простят! — подхвърли й той още щом тя се изправи след молитвата и дълбоките метани.
— Кого съм тровила бре, сине? — обърна се старата като ужилена. — Тебе ли сам тровила, а?
— Та и мене… като се заяждаш с другите…
— С другите!… — изсъска тя. — С другите, а? С кои други бре! С кои?
— С кака, на!
— Доброто ти мисля бре, глупчо, очите ти отварям!… Или искаш да сгърна ръце и да кажа: „Ела, мечко, изяж ме!“ Така ли искаш?
— Та кака да не е мечка? — попита малко смутено Иван.
— Като те налапа, тогава ще видиш каква е! — завъртя заканително глава тя. — Мечките не ходят само по гората…
— Брей! — усмихна се подигравателно Иван. — Изяла ли е някого?
— Тебе ще изяде, почакай… Хем с парцалите ще те налапа…
— Луда жена! — ядоса се Иван. — Какви мухи са влезли в главата ти, един Господ знае…
— Луда съм, луда… Като ти пипне стокицата, тогава ще видиш каква съм!…