„Какво ли ще вземе? — питаше се тревожно Иван. — От кой ли край ще иска?…“
Как да се разделят, та на нея да се паднат лоши парчета? Ето, започна да дели на ума си нивите при Пътчето. И никое от парчетата не му се даваше. Мили му бяха дърветата, храстите, дори за драките по синора му беше свидно. Там беше си почивал, беше ги заобикалял с ралото и сърпа, там на клоните на дърветата са висели закачени торбата и бъкълчето му. Всяка шепа пръст е минала през ръката му, всяка блана го е удряла в краката… В тези ниви е прекарал най-хубавите дни от живота ти, оттам е гледал момите по жътва и копан, там е мислил за изгорите си, там сърцето му е тупало за любов, за женитба, за къщовност…
Да си останеше делът за Петето, Иван щеше да му даде най-хубавите ниви. Но нали чужд крак ще стъпи там, нали чужди ръце ще прибират плода, нали чужди очи ще се радват на немъчена, лесно спечелена стока?
— Не е право! — изсъска Иван. — Отде-накъде!
И той започна да пресмята: не могат ли да си вземат детето да живее при тях? Пък и бездетните вдовици по-лесно се женят. А на нея какъвто дял й се пада, нека си го вземе. Или пък могат да й платят. Ще подпишат договор, за две-три години ще съберат толкова пари…
Иван се запъна в мислите си.
Ами как се събират пари в тези години! Той не може да види в джоба си пари за едни обуща, та ще плаща дял! Вятър работа!… Тя няма да иска само от нивите, ще иска и от двора, и от къщата, и от покъщнината.
— Не! — махна Иван и остра болка го клъвна по сърцето. — Не можем да намерим толкова пари в тази криза. Пък и годините стават по-лоши, по-тежки: ланшните сметки не излизат тази година… А и няма да се съгласи: ще си вземе детето, ще си вземе стоката и ще ги остави да си чукат главите с трийсет декара иловица…
— Права е мама! — заключи мъчително той и тежка досада кипна в гърдите му. Тошка му се стори прикрита и зла сметкаджийка. Плаче за очи, за пред хората, и за батя му жали лицемерно. А в душичката си се радва и чака да се навърши година, за да си обере крушите от къщата им. И как ли ще ги дере сетне с този проклет дял, как ли ще ги разиграва като мечки…
— Пък да я помолим, а? — попита се обнадежден Иван. — Не е чак дотолкова лоша. „Тъй и тъй — ще речем, — щом ти е излязъл късмет — отивай, само не ни закачай много, не ни разваляй имота…“ „Е хайде — ще рече тя, — къщата ви оставям, ама ще ми дадете за нея Кабатината.“ И ще я дадат, как се прави къща в тези години! А без Кабатината те са загубени, тази нива ги храни…
— Дано не повтори! — успокои се ненадейно Иван. И изведнъж се залови за тази спасителна мисъл. Ще остане да живее при тях, ще си гледа детето и ще добрува. Като царица ще я гледат, прах няма да падне на гърба й. Така и за Петето ще е по-добре: ще си порасне в своя къща, при свои хора. Ще го гледат като писано яйце, ще го изучат. За Петето тя ще се съгласи. Инак то може да стане някой хаймана, може да тръгне по криви пътища…
„Не! — сви пак устни Иван. — Млада жена с едно дете и с такъв имот… Ще повтори, няма да стои… Пък и мама… като я трови така…“
7
Най-сетне Иван разбра защо майка му се държеше така със снахата. Животът му се видя тежък и сложен, всичко се объркваше все повече и повече. Искаше му се да оправдае майка си и да осъди Тошка, но в ума му засядаше като ръждив гвоздей мисълта: „Но какво е виновна тя? Работи като добиче, гледа си детето и си мълчи. Може да не повтори, може да се откаже от своя дял…“
Отначало той я поглеждаше крадешком, мъчеше се да отгатне какво мисли, какви планове крои. И колкото я гледаше, толкоз повече се уверяваше, че няма да ги пожали, че всичко ще си вземе, до игла. Омразата плъзваше към сърцето му и бавно се свиваше в него. Без да се усети и без да ще, той започна да я гледа като чужда, като враг на къщата им. Погледите му станаха прикрити, в зениците му припламваха искрите на омразата…
Още на другия ден Тошка долови промяната у Ивана и сърцето й се сви.
— Напомпила е и него! — проплака тя.
Сега вече за нея отникъде нямаше закрила. Иван само да си мълчи, да не й продумва, да не я гледа накриво и това ще й стига. Пък ако и той се обърне да я хока, няма да изтрае тогава, двамата ще я уморят…
Петето! Само мъничкото Петенце й оставаше! То няма да се откаже от нея, няма да я остави. И нали тя само за него живееше още! Нали само то я успокояваше още, нали само то й даваше сили да понася отровните заядки на свекървата…