Тошка знаеше: Иван няма да отвори уста, няма да продума срещу нея. Познава го тя, мек е той, милозлив е. Но как ще гледа и него все сърдит и нацупен?
„Може да му е криво за нещо друго — мъчеше се да се залъже сама. — На мене защо ще ми се сърди, аз какво съм му направила?“
И спомените за хубавите дни, които преживяваха, когато Минчо беше жив, нахлуха като отприщено стадо. Тошка знаеше всичките му тайни. На нея той поверяваше любовните си мъки, на нея се хвалеше с успехите си пред момите, тя му тъкмеше работите, когато той не успееше да се вреди някъде. Кърпички, пръстени, престилки — всичко минаваше през нейните ръце. Тя му казваше дали е време да си ги върне и го съветваше кога, как и къде да ги връчи.
Тези спомени понякога минаваха през ума и на Ивана, но него сега не му беше до моми и до любов. Страхът, че ще загубят толкова имот, го скова. Дето седнеше, дето станеше, все кроеше как най-леко и най-евтино да отърват хубавата стока. Дори на два-три пъти му се присъни, че се делят с някакви непознати хора. Делбата завършваше с бой, с ножове и с пукнати глави.
Преди старата да му съобщи за дела на Тошка, той гледаше да изскочи навън, да се намери с другари, да поразпита за новини, да потърси вестници. Но откак научи за този пусти дял, сви се вкъщи, посърна, уплаши се за бъдещето. Започна все по често и по-често да се завира в ръжанката, да гледа безцелно и да мисли. Понякога чуваше, че другарите му го викат, но се спотайваше. Тогава майка му се показваше и казваше студено и късо:
— Няма го.
— Къде е?
— Знам ли. Излязъл е.
Тя го дебнеше като вълчица, знаеше къде е полегнал, но не им обаждаше. И си мислеше: „Дано не ги чуе.“ Така старата свикна да го вижда откъснат от тях, да го има подръка, както сама си казваше, та и когато понякога той беше вкъщи или в кухнята и се надигаше да стане, тя го натискаше:
— Седи си де, ще им кажа, че те няма!
И се показваше от вратата:
— Няма го! Няма го!
Само едно започна да я тревожи. От мъка ли, от що ли Иван посърна, отслабна. И като го гледаше как се топи от мисъл и грижи, тя се заканваше на Тошка и съскаше под черната си шамия:
— Ще ми умори момчето, проклетата й кучка!
Тя искаше да го успокои, да го утеши, но дене рядко оставаха сами, рядко можеха да си продумат. Само вечер, свити в ъгъла на сайванта, те си шушукаха поверително.
Иван все чакаше старата да подкачи приказка за дела на снаха им, но тя като че ли смяташе това за свършено. И веднъж той не се стърпя, попита:
— Ти сигурна ли си?
— За кое?
— За кака… че имала право да вземе…
— Хм, няма да съм сигурна! — усмихна се победоносно тя. — Нали знам как вземат другите.
— Нашето може да не е такова — не губеше надежда Иван.
— Същото е — отвърна с хладна примиреност тя.
Той помисли малко.
— Ами такова ма, мамо… да ида до града… да попитам някой адвокат…
— То ще трябва да попитаме бре, сине, ама само дето ще ни вземе паричките…
— Нищо няма да ни вземе… Имам там един познат, другар на батя…
— Няма време за ходене! — отсече старата и се намръщи. Тя знаеше, че Минчо го пращаше до този адвокат по партизанлъци, та и сега си помисли — като иде, да се не обърка в някоя друга работа.
Иван не настоя, но реши да отиде, щом остане по-свободен. Адвокатът беше младолик, усмихнат мъж. Минчо често пращаше Ивана при него за вестници и книги. Иван вярваше, че като познат и приятел този адвокат ще намери някое мъничко законче, забутано в някои дебели книги, и с това законче ще ги отърве от Тошка. Ще му се моли и пари ще му обещае, но да им запази имота, да ги спаси от разорение.
Сипаха житото, прибраха вършето, работата изведнъж намаля. Хората изтърсваха сламата от плещите си, раздвижваха се по кръчми, кафенета и мегдани. Оставаше им още да приберат царевицата, но това беше лека, весела работа.
През един празничен ден Иван изкара воловете на паша и се върна ранко, за да докара две коли пръст: харманът им беше се поразровил, та искаше да го позатъпче, за да бъде готов за царевицата. На двора пред сайванта, седеше на малко трикрако столче Димо Стойков и приказваше с Тошка. Димо се ръкува приятелски, но Иван схвана по лицето му нещо сърдито, недоволно. Лицето на Тошка беше бледо, посърнало, очите й бяха влажни и позачервени. Плакала е, Иван разбра. Стана му блудкаво и неприятно. Димо беше мълчалив и скрит човек, ала излезеше ли една приказка от къщи, иди я гони сетне: ще литне из селото, ще се разнесе като вихрушка. Димо ще каже на жена си. Жена му ще се похвали я на сестра си, я на етърва си, а те ще го пръснат навсякъде. Ще научи Арнаутката и ще се дотътре да се кара. Пък старата и без това е наострена срещу нея като бръснач. Ще се счепкат двете, ще се хванат за косите и ще забъркат една каша, дето пак Иван ще трябва да я сърба…