— Пръст щял си да докарваш? — обърна се Димо.
— Пръст.
— Кога?
— Сега.
— Хайде впрягай и аз ще дойда.
— Няма защо — смънка Иван, — аз ей сегичка ще я свърша…
Но Димо се метна на колата и седна на капрата срещу него. И още щом излязоха от вратнята, той подхвана отдалече: много работа, забравиха се, не могат да се срещнат, да се видят, да си продумат… Младите нещо се сърдели, подхвърляли, че Иван се крие, че нарочно бяга от тях. Димо им разправял, че сега той е нов къщовник, на гърба му е легнало всичко, та не трябвало да му издирват много.
Иван слушаше и се потеше от мъка и срам. Ако Димо беше го нахокал направо, нямаше да му е така стеснително. Тогава можеше и той да се озъби, да се оправдае някак. Но Димо не го обвиняваше в нищо. Излизаше дори, като че той взема неговата страна. А всъщност това си беше едно мъмрене, едно майсторско нахокване, на което с нищо не можеше да се отвърне.
После Димо обърна разговора за Тошка. Иван изтръпна, топла пот рукна от челото му. Страхуваше се, че тук не би се въздържал, че би избухнал, ако вземе да го съди много остро. Но Димо пак не каза пешо кой знае какво. Из селото се разнасяли приказки, дрънкали, че старата хокала Тошка, искала да я пъди и още такива врели-некипели.
— Кой ги разправя тези работи? — обърна се сърдито Иван.
— Кой? — сви устни Димо. — Можеш ли да намериш края на хорските приказки! Този го чул от онзи, онзи не знам от кого си и, гледаш, проточило се като свинско черво. Пък и малко ли са враговете ни?… Арнаутката дрънкала наляво и надясно. Но да оставим Арнаутката. Леля ти Кина загатнала нещо за имота, там била и жената, с ушите си го чула. А ти знаеш как тези приказки допадат на Георги Ганчовски. И хиляди да дава той пак не може да ги купи… Тъкмо сега, когато ще се свиква събранието за мерата, ние не трябва сами да отклоняваме хората… Какво ще си кажат те? Селските работи тръгнали да оправят, а в къщите си ще се изядат… След панаира ще трябва да се напънем за събранието… Ако сме си на мястото, ще го ударим оня разбойник. Инак… отпуснем ли се, разнесем ли си сами разни приказки, всичкото ни търчане ще иде на вятъра… Не мисли, че вашите къщни разправии са отделна работа… Голямо е името на Минча, а покрай него и тебе те тачат, та всяка лоша приказка за вас пада и върху общата ни работа…
Иван слушаше и тих, дълбок възторг наливаше душата му. Досега той знаеше Дима само за добър стопанин и събуден селянин, но не знаеше, че може да приказва така ясно и убедително. „Ще се оправи, ще се оправи, на всичко ще се тури край!“ — кълнеше се в себе си Иван.
— Мама нещо се надува, ама защо се надува, право да ти кажа, и аз не знам — излъга той.
— Ами ти защо си в тази къща? — измери го хитро Димо. — Ако се скарат, ще ги помириш, ако сбъркат, ще ги поправиш… Само без да вземаш страна… Ако майка ти почне много-много да лае, ще й свиеш езика… Така се оправят тези работи…
— Жени бе, батю Димо — дигна вежди Иван. — Не им се излиза лесно наглава…
— Виж, опичай си ума, ти не си малък да те уча на тези работи — посъветва го някак заканително Димо. И подхвърли на тръгване: — Аз пак ще намина…
Вечерта Васил Пеев обиколи към тях и му заръча да иде у Марин Синтенев. Но да прескочи през градините и да върви право през хармана, зад плевнята.
От два месеца Иван никъде не беше ходил, та сърцето му затупа страхливо, когато запристъпя през сухите буйнали метли и развлечените тиквени властуни.
Зад плевнята го чакаха вече, той беше позакъснял малко. Васил Пеев и Стефан Хъчибързов се навеждаха надолу и пушеха в шепите си. В ъгъла седеше Младен и се ослушваше внимателно. Той беше страхливо, свитичко момче, но беше много редовен и изпълнителен във всичките си работи. Марин беше набит, тромав и небрежен момък и ако не беше будната му и пъргава майка, чина Гина Синтеневица, отдавна щеше да се повлече с разни пройдохи по лудории и гуляи. Тя и сега обикаляше хармана и залъгваше кучетата към пътната врата. В селото я знаеха като върла политиканка, но никой не я съдеше и не я подбиваше за това: чина Гина си гледаше къщата по-добре и от най-добрите домакини, само че така си редеше работите, та й оставаше време и с политика да се занимава, и за селските работи да приказва. По разни помени и къщни вечеринки тя бе неизменната ораторка.
Но колкото и да беше пъргава, събудена и редовита, толкова мъж й, Син Теню, беше мързелив, отпуснат и разхайтен. Когато станеше дума за него, дядо Боню Хаджиколюв казваше: „От Бога така е наредено: на мързеливия мъж да се падне работна и домовита жена.“