Стрина Гина посрещна Ивана, хвана го за ръкава и го тикна към плевнята:
— Тука! Тука! — И като го заведе там, обърна се към всички: — Само гледайте да не ви усети Тошаврата… Едно куче е, еша му няма…
Иван се прибра много късно. Старата беше се наточила да му се кара, чака го докъм полунощ, но не го дочака, заспа. Той мина тихичко на хармана, сви се в ръжанката и притвори очи. Трябваше да спи, нощта преваляше, утре рано работа го чакаше. Но сънят не идеше. Той мислеше за толкова неща, мислеше радостно възбуден, избистрен, възроден. Всичките грижи и тревоги за ниви и делби му изглеждаха сега смешни и дребнави. Беше му чудно дори, че е можел да гледа накриво Тошка заради женските хоратни на майка си…
8
На другата нощ Иван пак закъсня. Старата пак го чака и пак заспа. Тогава тя вдигна чергата му от хармана и му нареди леглото на сайванта до себе си Иван се обиди от това. Той грабна чергата си и я помъкна, но тя се хвърли след него, прегърна го и увисна на рамото му. Хитра беше старата: ако му кажеше, че иска да го пази, той ще се разсърди и напук ще се завре някъде из плевнята. И затова тя удари на молба:
— Полежи тука бре, сине, ами нали съм майка, нали искам да ти се порадвам, нали искам да те погледам… Утре ще се задомиш, тогава и ти да искаш, няма да може… Ами чедо си ми бре, ами мил си ми… Не ща насила, ама ти се моля… Остани тук, искам да си поприказваме, самотия съм, душата ми се пука от мъка…
Не издържа Иван, върна се.
След две вечери той пак закъсня. Старата пак караули до първи петли, но заспа, уверена, че ще го усети, като са завърне. Но Иван се промъкна като котка, свря се безшумно под чергата и притаи дъх. В неделя вечерта той пак се завърна след полунощ. Той пристъпяше на пръсти, но този път старата бдеше. Когато се зави с чергата, тя се престори, че току-що се е събудила, повдигна се на лакът и го изгледа строго:
— Къде ходиш по това време, бре?
— На седенки бях.
— Знам ги аз седенките ти! Такива седенки аз не ги ща, чу ли?… По батювите си пътища не ща да вървиш, да го знаеш… Остава ми още някоя година да поживея, искам да си поживея спокойно, стига ми, дето толкова кахъри брах досега… — Гласът й от остър и сърдит ставаше мек и укорен. — Гледай си работата — продължи още по-меко тя, — партизанлъкът не е за сиромаси хора, партизанлъкът къща не храни… Който се е хванал на това хоро, той не е прокопсал… Ти мене слушай, аз съм стара, повече съм видяла, повече знам… Ще те грабнат утре, както грабнаха едно време батя ти, и ще ме оставиш да кукувам тук, сама-самичка… И защо? За хората! Мислиш, ще те пожали ли някой, ще ти помогне ли? Никой няма да те пожали, никой няма да ти помогне. Хубаво да го знаеш това. Ще гледат още да ти напакостят, такива са хората. Ако затънеш до колене, ще те натиснат да затънеш до шия… Такъв е народът, синко. Пък ти си тръгнал да се бориш за него…
— Аз се боря за себе си — отвърна той глухо. — Че на нас да не е притекло?
— Как се бориш за себе си? Не се бориш за себе си. Това ли ти е боренето — да се караш с хората, да се смразяваш със съседите… Не ти трябва, синко, не се дърли като куче на аба, никому нищо няма да направиш, само на себе си ще напакостиш… И с богатите не се заяждай, не прощават те… Ако си добре с тях, може и някоя службица да вземеш, може някъде да се наредиш…
Иван мигаше виновно, въртеше се на леглото и не знаеше какво да й отговори. Нещо се размътваше в душата му, ставаше му блудкаво, хубавите мисли, които допреди малко го вълнуваха, започнаха да потъмняват, да се разбъркват, между тях се вмъкваха съмнения, смущения, колебания, досада. Не е права тя, той знаеше това. Но как да я разубеди, как да й обясни своята правда? Друг беше батю му. Когато старата му се скарваше, той я хващаше за ръката, усмихваше се шеговито и я гледаше право в очите:
— Затвори ме в шише, мале.
Не издържаше, усмихваше се и тя.
— Къщата си гледай, Минчо — ставаше пак сериозна, — не си дете да те уча.
Минчо умееше да казва истините и когато се шегуваше:
— Който гледа само къщата си, той нищо не вижда. Аз чакам и ти да тръгнеш с мене, не да ме криеш под престилката си.
Сега, като го гълчеше като някое малко дете, Иван се засрами, ядоса се на себе си и кипна:
— Стига де, не е твоя работа какво ще правя аз!
— Така! Така! — дусна се тя. — Като изхраниш син, не се грижи за него, пусни го да хайманува.
— Че аз хайманувам ли ма? — разсърди се той.
— Боже Господи! — прекръсти се старата в леглото. — Връща се по никое време и пита на това отгоре! — После тя се отпусна, обърна се и въздъхна дълбоко: — Ходи, сине, ходи! Нали и в песента го пеят: „Га беше Ваню мъничък, мама кахъри нямаше…“ Мене каквато ме е залюляла, таквази ще ме долюлее… На млади години не видях хубаво, та на стари ли?… Ходи! Ходи!… Ходи, та като пукна, да се находиш…