— Хайде, остави ме да спя.
— Ще те оставя. В гробищата ще се пръждосам… Наспи се, та утре пак да хойкаш с разни нехранимайковци…
— Дрънкаш си само. С кои нехранимайковци съм хойкал?
— С кои? Хъчибързовчето да не е стока?… Тръгнал света да оправя, пък булката си изпъди.
— Изпъди я майка му — ужили я Иван.
— Все майките… Хайде, нека са майките…
А синовете — светци!… Майка лошо мисли ли бре?… Не ща да си като тях, чу ли? Не ща да хойкаш с тези непрокопсаници!…
— И техните майки приказват така за мене.
— И прави са — подхвана тя наставнически. — Съберете се все на един ум и гледате един от друг кой по-горен да излезе… Като е сам човек, като не се меси с такива люде, и в прав път влиза, и от дума разбира… Пък тъй, зарежеш си работата и защо? За хората. Себе си не наредил, за другите бере грижа. Имаше тука един учител, Никифоров му викаха, ти не се учеше още, ама може да го помниш, та той подскороса батя ти с тази пуста партия… Отде да съм знаяла, отде!… Идеше у нас, учен човек, виках, на добро ще го научи… Пък то… Ако беше се хванал другаде, щеше с положение да е днеска, нямаше да копае дървета…
Иван сумтеше и слушаше приказките на майка си. Чудно му беше, че без да е чела, без да е слушала, тя беше разбрала къде се крие хорската сила. Сам човек може да се огъне, да се отплесне, да се отчае. А като има да го държат, тогава е друго.
Лошото беше, че Иван не можеше да я слуша спокойно. Омръзнало му беше това непрекъснато натякване, това следене, този постоянен страх за живота му. Донякъде я оправдаваше: оставаше й само той. И покрай досадата от нейните стари, изтъркани съвети една мисъл се промъкваше крадливо: ами дали тя не е права?
Иван се мъчеше да пропъди тази мисъл, но тя се въртеше като муха около главата му и го бодеше от време на време.
— Хем няма да те оставя, да го знаеш — закани се старата, окуражена от неговото мълчание. — Аз съм ти майка, аз не ти мисля злото, ти мене ще слушаш.
Той й обеща като за лице, но дълбоко в себе си се чувствуваше смутен. Пък и кой знае…
След това спречкване Иван се мъчеше да не закъснява, но работата не се свършваше с час-два. Уж все набързо щяха да се видят, уж две думи щяха да си продумат, пък то, като ги развържеха, нямаха край въпросите и обясненията, пък и времето, опустяло, хвърчеше…
Веднъж успя да се върне навреме. Втори път се събу още от пътя и се промъкна, без тя да го усети. Или пък се преструваше на заспала? Но третия път беше будна, чакаше го ококорена, разчорлена, сърдита. Не му каза нищичко, само се захлупи на възглавницата и занарежда като на умряло, с тих и печален глас:
— Защо не си отидох с тейка ти, защо не се прибрах при него, защо останах да тегля, защо живея още да ме подиграват, да ме тровят, да ме не зачитат за нищо в тази къща?… Божичко миличък, прибери си ме по-скоро, да си ходят, където си щат, да не им се бъркам с лошите си приказки, да се отърват от мене, от лошата си майка да се отърват!…
Иван се усмихна в себе си; тя приказваше за двама, като че Минчо си беше жив. И му се искаше да й го каже, но не намери сили. Нещо противно му стана от този плач, нещо му загорча от това неочаквано посрещане. Какво да й продума? Как да й отвърне? Той я разбира: останал й е едничък, пази го отдалече. Но тя не може да го разбере, тя! Да седне и да вземе да й обяснява?… Няма и да го слуша, само дето ще си хаби приказките…
— Хайде, няма вече! — обеща той с досада, само за да прекъсне този противен плач. — Късно е, спи.
— Дано в черната заспя макар, та никога да не стана, никога да се не събудя… Кандисай тогава на ходене, вкъщи се не свъртай, нищо не поглеждай, за нищо не се грижи…
— Стига де, казах ти!…
— Викай ми, хокай ме! Като си няма господар къщата, така ще ме гълчиш, така ще ме подритваш!… Гълчи, гълчи! Аз ти приказвам за лошо, аз не ти мисля доброто!… Ония, чуждите, те приказват мазно, техните приказки са хубави… Ох, божичко, миличък Господьо! Докога ще ме държиш да се наказвам?…
Иван грабна чергата и избяга към хармана. Сърцето му се късаше от мъка, идеше му да стисне очи и да хване, накъдето се случи. Майка му няма да го остави така, ще му реве, ще му се циври, ще му дрънка едно и също нещо, докато му накипее, както тази нощ му накипя… Отчаян, обезсилен, обезкрилен, той се дотътри до ръжанката, там, дето спеше по-рано, и се свря. Но си помисли, че тя ще хукне да го търси, та затова отиде в плевнята и се стули в един ъгъл. Навън беше тихо и спокойно, не се чуваше нито звук, нито лай, седенките бяха разтурени, над селото не звучаха вече ясните момински гласове. Чуваше се само как някакви незнайни и невидими червеи човъркаха старите греди на плевнята, човъркаха ги остро, упорито, противно. Иван помъчи да се отърве от този звук, направи усилия да го забрави, да го не слуша, но не можа. И като напук, колкото се мъчеше да се отърве от него, толкова звукът се усилваше, като че излизаше от дъното на главата му. Мислите му течеха бързо, разбъркано, искаше да се съсредоточи в нещо, но не можеше. Счуваха му се ту препирните с неговите другари, ту припевите на майка му, ту някакви празни, забравени разговори с познати и непознати… Замисли се за изгората си, за последните срещи, за приказките, които си изприказваха. Но и тук не можа да задържи мисълта си. Всичко му изглеждаше дребно, празно, чудеше се дори откъде му хрумваха такива глупости…