— Е, Марьоло, ние при него ще идем, той при нас няма да се върне…
— Аз да бях мари, како Кино, аз, аз!
— Ех, ако ни питаха… Кому какво е наредено…
Тошка вървеше малко настрана, сгърчена от плач.
Но гласът й изчезваше някъде в гърдите и само тъп звук разтърсваше стройните й рамене. „Какво ще правя сега? Как ще живея сама? Кой ще ме погледне? Кой ще ме съжали?“ — питаше се тя, задавена в сладки, успокоителни сълзи. „Кой ще прегърне мъничката ми рожбичка, кой ще я целуне, кой ще й прави колички и орала?… Петенце!“ — изреваваше тя гласно и бързаше да запуши устата си с мократа кърпичка. Жените я гледаха съжалително. „Сиромашката булчица!“ — мислеха си те. Но никоя не намираше една утешителна дума да й каже.
Когато навлязоха в селото, старата отново започна да нарежда:
— На нас ли все, божичко? Ние ли все да чернеем, ние ли все да жалим и да плачем? Ние ли все на гробища ще ходим, ние ли все помени ще правим?…
Тя дърпаше черната шамия над мътните си очи: всеки двор, всеки зид, всяка вратня й спомняше за Минча. „Ето я Пенювата къща. С Пеня седяха на един чин, когато ходеше на училище… През оная врата е влизал… До оня дувар е приказвал…“
— Майка е мари! — шушнеше една жена. — Лесно ли й е да изпрати коскоджамити мъж…
— Комуто пукне, той мижи — скърши врат бабичката.
— Пукна за майката… А то младите, те са с късмета си — допълни примирително дебелата съседка.
Две-три жени погледнаха крадешком Тошка.
— Хубавичка е тя, за нея мъже, мъже — подметна една пълнолика млада жена и завъртя дяволито черните си очи.
— Тепърва късмет!… — обади се друга и ги изгледа недружелюбно.
2
Когато Петю заспеше, Тошка милваше сплъстената му косица, протягаше ръце и се гърчеше. Нямаше го вече Минча. Нямаше я замайващата топлина на здравото му тяло, горещата ласка на силната му ръка, гъдела на гъстите му подстригани мустачки. Мястото му беше празно. Тя го викаше тихичко, молеше го страстно, шепнеше му мили и гальовни думи. Така, цялата потопена в скръб и желание, тя се унасяше в лека дрямка, привиждаше й се нещо очаквано, хубаво, стряскаше се бързо и дигаше глава, струваше й се, че той е закъснял на някое събрание и открехва тихичко вратата. Но страшната истина блясваше в ума й: той е мъртъв, мъртъв, него го няма вече, той няма никога да се завърне…
Тя падаше върху възглавницата и в съзнанието й, също като върху някое бяло платно, се лепваше споменът за оня страшен ден. Вижда го проснат в колата, с жълта, отпусната глава. От една дълбока рана на дясната му буза още струеше кръв. Там беше го закачил някой сух, остър чеп. Тошка няма да забрави този миг. Мъртъв! И все още една мъничка надежда: може би е ранен тежко, може би е в несвяст. Тя се мъчеше да се залъже сама, за да не полудее. Той беше мъртъв, тя виждаше това. И после ужасният писък на свекървата, немилостивите удари, които си нанасяше по главата, и жестокото скубане на косите, като че ли влачеше бяло ступано руно. Този миг беше най-страшният, по-страшен от мига, когато спуснаха ковчега…
Тежки бяха нощите след погребението. Тошка плачеше по цяла нощ, на сутринта ставаше като пребита, с възпалени очи, и започваше да шета. Първите дни след смъртта не работиха. Старата не позволи, така било редно. Иван се възпротиви:
— Празна работа. Умрелият си умрял, няма сега да оставим житото ни да прегори я!
— Тъй, тъй — схапа го тя. — И той не зачиташе нищо, та Господ всички ни наказа. Хайде сега и ти…
— Какво? — не се предаваше Иван. — Това с всеки може да се случи… Само който не копае дървета, върху него не може да падне нищо, то се знае.
— Нямаш ли от Бога страх, синко, дървото и вкъщи ще ти строши главата… И Стефан Конакчийкин не вярваше едно време, ама като взеха да мрат децата му, в чудо се видя човекът…
— Конакчийските умираха от охтика — рече малко подигравателно Иван. — Пък сиромах ли си, от охтика и Господ не може да те отърве…
— Хайде, хайде! — нахока го старата. — Като станеш съдник на своя къща, прави каквото си щеш…
На Минча не смееше да каже така: „Като станеш съдник на своя къща…“ Тя ли пък е съдницата? Иван помисли малко, напъна се да й се сопне, но замълча. „Мъчно й е сега, приказва си… — рече си примирително. — И лошичка е станала, ама няма какво…“
Старата постоянно плачеше, сбърчените й скули бяха се зачервили от сълзите като изгорени. А когато не плачеше, гледаше нацупено, мръщеше се и от време на време си промърморваше по нещо. Но на Тошка още дума не беше продумала, още не беше си дигнала очите да я погледне. „От голяма мъка е“ — помисли си и Тошка в началото. Но сетне мълчанието на старата взе да я плаши. „Сърдита е, на мене е сърдита.“ Като се заприказваха с Ивана за жетвата, старата чакаше и Тошка да се обади, но тя не си отвори устата.