Пропяха петли.
Иван излезе наметнат с чергата.
Навън беше светла, спокойна, прохладна нощ.
9
Тошка посърна, тънкият руменец на бузите й се стопи. Лицето й още повече се удължи, скулите й се изостриха, носът й стана тънък и светъл. Очите й се закръглиха, но в тях нямаше вече оная сърдечна веселост, която се разливаше по цялото й лице. Веждите й бяха дигнати загрижено, две дълбоки бръчки врязаха правото, четвъртито чело. От деня на злополуката никой не беше я видял да се усмихне. От началото тя бе смазана от тежка скръб и постоянен плач. После сръднята и тежките думи на свекървата заключиха сърцето й. Угнетителен страх притисна устните й. Тя не мислеше за това, но знаеше, че ако се усмихне само с крайчеца на устата, свекървата веднага ще си рече: „Драго й е, че остана вдовица.“ Понякога Тошка си даваше кураж и се мъчеше да забрави кривите погледи и отровните приказки, но не можеше. Често се замисляше за миналото. Спомняше си как хубаво си живееха по-напред. Как ходеха на работа, как си почиваха под дърветата и на синорите, как се шегуваха, как при тях идеха от съседните ниви. Минчо им разказваше какво става по света, тълкуваше политиката, обясняваше им събитията. От него Тошка знаеше, че Германия искала да нападне Русия, че Япония щяла да й помага, но Франция и Америка не давали. Италия и Англия щели да се счепкат, но защо, това не й беше много ясно. Делели някакво море и Тошка не можеше да си представи как може да се дели море. Тя не беше виждала море, но знаеше още от приказките, че моретата нямат край и че всеки се скита из тях, както му се ще. Да се дели земя това тя разбираше. Но вода… Тошка си спомняше за тези разговори и всичко й се струваше като хубав и късичък сън. Тя си втълпяваше, че е родена само да се мъчи и да страда, че радостта и добруването са само за хората. Хубавият живот, който живя няколко години с Минча, беше само за да може още по-силно да изпита лошотиите на този проклет свят. Понякога през ума й прехвръкваше мисъл за втора женитба. Срамно й беше и да си помисли за това, но на, мислеше против волята си. И без да ще, увличаше се в чудновати мисли. Смесваше образа на някой познат вдовец с образа на Минча. И се опомняше бързо. Струваше й се, че Минчо ще влезе при нея и ще й се закани галено с пръст. Какво ще му каже тогава тя? Той нямаше да я съди, нямаше да й се разсърди, но той беше страшен с добротата си. Като Минча втори тя не може да намери. По-добър и по-умен от него няма в селото, няма в цялата околия. Само Петето! Само то е добро и умно като баща си! И него свекървата можеше да й го отнеме. Галеше го, купуваше му бонбони, печеше му колачета, пържеше му филии. Детето излапваше всичко и тичаше пак при майка си. Само веднъж старата му донесе от града гумени обувки, то се заплесна в лъскавината им и целия ден не се откъсна от полата й.
Защо искаше да й го отнеме?
Тошка често се замисляше върху това. И все отсъждаше: „От проклетилък.“ Но в душата й винаги оставаше едно парливо съмнение: „Ами дали няма нещо друго?“ Димо й загатна нещо за имот, но Тошка не разбра добре кой и за какъв имот е правил дума. Дали не й се сърдеха, че нямаше никаква зестра и ядеше наготово хляба? Това съмнение се загнезди здраво в главата й, когато и Иван започна да се цупи. „Подкокоросала е и него!“ — рече си Тошка и остро отчаяние подсече краката й. На няколко пъти тя се опитва да го заприказва, за да види дали не е сърдит за нещо друго. И се молеше горещо: „Дано не се сърди на мене, дано!“ Иван ходеше като замаян и я измерваше подозрително. Той избягваше да я погледне, значи, мислеше нещо лошо за нея. Тошка беше уверена вече в това. И като намери сгода, тя го попита със заобикалки:
— Петето пита защо му се сърдиш!
— Не му се сърдя — усмихна се пресилено и гузно Иван. — Ами не ми е добре… Не знам какво ми е…
— Глава ли те боли?