— Не, тръпки… и малко главоболие…
„Лъже“ — рече си Тошка.
Иван като че разбра това. Той пламна изведнъж, чак ушите му се зачервиха от смущение. Тошка не беше глупава жена, той знаеше това. И нейните въпроси разчовъркаха раната му. Болеше го за нея, болеше го за батя му, болеше го за това тягостно положение, но не знаеше какво да направи. От една страна, се кореше за омразата, която старата като с пръскачка нацърка в душата му, а, от друга — не може да се примири и да й прости за дела от имота. А че тя щеше да вземе всичко, каквото й се падаше, в това той не се съмняваше. „Ще вземе! Ще вземе!“ — повтаряше си той с някакво ожесточение и погледите му ставаха все по-зли и по-крадливи. Тошка взе да се плаши от тях. Защо той я гледаше така вторачено и криво? Защо ходеше така замислен и настървен? Нямаше вече съмнение, в тази къща ставаше нещо лошо, около нея се плетеше някаква тъмна паяжина. Клеветили са я. Но кой ще я клевети? Тя не е излизала никъде, не се е срещала с никого. Да е дрънкала леля й Гела? Да е лъгала по съседките, да е плещила за старата и за Ивана? Пред очите й светна, всичко й стана ясно. „Тя е, пачавра с пачаврата й! — закани се Тошка. — Ще ида у тях и ще я насоля здравата, та да помни кога ме е бранила по хората… Пък и тя ли се намери да ме брани?… Едно време какво ли не надума за Минча, а сега — лели, та лели…“
Няколко дни Тошка живя с тази мисъл. Много й се искаше леля й да е причината за тази къщна сръдня. Ако излезе така, тогава Тошка ще се закълне, че не е приказвала нищо, че леля й е дрънкала, каквото си е искала. На свекървата и на Ивана ще им мине, в къщата им пак ще настане сгода, пак ще се чуят приказки като някога… И изведнъж Тошка изтръпна: „Ами дали старата не е излъгала Ивана?“
Дните минаваха, а работата не се оправяше. Тошка се измъчваше, топеше се, слабееше от ден в ден, прасците й изтъняха, роклите й станаха широки. Съседките я гледаха, клатеха глави и тюхкаха:
— Стопи се гиздавата булчица!…
— Много работа, пък няма какво да се яде — подхвърляше някоя хлевоуста махленка, колкото да разпали разговора.
— Не е от работа, како, ами е от оная чума, от свекървата е…
И се подхващаха приказки за караниците у Тошкини, за делбата, за сръдните на Марьола.
Само Тошка не разбираше още добре защо свекървата и Иван я гледаха така накриво. Работата я беше вкопчила, никъде не можеше да отскочи, с никого не можеше да се види. Пък и когато останеше малко свободна, старата все й намираше някоя работа из къщи, колкото да не стои със скръстени ръце. Не им идеха и гости. От работа ли беше, от що ли, но комай никой не беше прекрачил прага им. Само през ден, през два дни наминаваше Кина. И все нещо се вреше около Тошка, приказваше й, мазнеше се.
— Много си отслабнала, лели — погледна я тя веднъж с престорено съчувствие. — Ами ти не мисли толкова, умрелият си е умрял, живият трябва да живее… Ти си още млада, твоето е напред…
Разчувствувана, Тошка завъртя отрицателно глава.
— Ти немой да ми въртиш така глава — сопна се Кина. — Какво ти е? Ето, млада си, хубава си, може и късмет да ти излезе…
Тошка се отпусна:
— Видях си късмета, лельо.
— Ами ти така ли мислиш да си стоиш?
— Че какво да правя?
— Ех, право казваш, лели, не се и знае на какво ще налетиш. Рядко улучва човек… Нали си е казано: „Женилка — чернилка…“ То да чува Господ и да пази… Като гледам сватята Дафина, та си мисля: първия път каквото ти се падне, това е. На нея не й беше лошо, ама рече да повтори и повтори. И отде да е знаела жената на какво чудо ще налети? Пред хората — мъж като всички, а вкъщи — куче. Нито да му приказваш, нито да му не приказваш… Осакати я, па взе, че я изпъди, та сега, горката, и къщата си не може да гледа…
Кина приказваше и очите й постоянно шареха върху лицето на Тошка. Но Тошка не продума вече, не й отвърна. От най-напред тя не можа да се досети накъде бие леля й и отговори просто, като на родна майка. Но сетне се догади и изтръпна като попарена. „Толкова ли бързо? — попита се укорно Тошка. — Пък и откъде й е скимнало да ми приказва за това? Дали не мисли да ме сватосва за някой свой близък?… Дали не са скроили нещо?… И мама има пръст тука, леля не може да ми приказва такива работи без нейно знание…“ И тя размаха неволно ръце, като да се запази от някакви налитащи оси: „Не! Не! Още половин година не се е изминала от смъртта му!…“
Чак на другия ден Тошка се досети за подпитванията на леля си. „Ако смяташе да ми прави работа за някой свой човек — мислеше си Тошка, — тя нямаше да ме остави, щеше да ме убеждава, щеше да ми разправя, че е хубаво да се оженя втори път, да си ида на своята къща… А тя още щом отказах, на часа се съгласи с мене… Сигурно работата беше наредена от свекървата… Не, не са мислили да ме женят, само са искали да ме подпитат дали не кроя нещо…“ Тошка се сепна. Много работи взеха да й стават ясни. Свекървата се страхуваше да се не дигне без време след някой мъж и да почерни паметта на Минча… Ба, затрябвало й е на Тошка. И изведнъж мъка сграбчи сърцето й, сълзите й бликнаха… Че как могат да мислят така, та вчера, дето се казва, го е погребала, на гроба му още трева не е поникнала…