За имота Тошка и не мислеше. Имотът си беше на Петето и тя беше сигурна, че нито бабата, нито чичото си правеха някакви сметки да му го отнемат. За нейния дял не беше й хрумвало. Всичко, каквото имаше, щеше да си остане на Петето. Ако трябваше, за него тя и ризата от гърба си нямаше да пожали, и душата си щеше да даде… Тя ще го учи. Ще работи от сутрин до вечер, ще тича и на своя, и на чужда работа, от голо гърло ще отдели, но ще го изучи. Това беше най-голямото желание на Минча. Да има учен син. Да го сочат с пръст, да го зяпат в устата. Така искаше Минчо. Това е и нейното желание. Ето, до това да доживее и ще си умре със затворени очи…
Тошка не знаеше за какво точно щеше да се учи Петето. Това беше работа на Минча. Учен! За нея това беше достатъчно. Тя го виждаше едър, строен, красив, с малки мустачета, кацнали като бръмбарчета под носа му, с хубави градски дрехи и с лъскави обуща. Ще чете дебели книги и ще приказва на чужди езици…
Когато Минчо беше жив, Тошка не се съмняваше, че това един ден ще стане. Тя и сега вярваше, че ще намери пари да го изучи, вярваше, че Петето ще върви в учението, но се питаше плахо, със свито сърце: „Дали няма да му се случи нещо лошо? Дали няма да се разболее и да…?“
Страшната и неочаквана смърт на Минча я наплаши. Какво можеше да стане с човека, това никой не знае. Минчо много често приказваше за нова война. Ами ако избухне пак?… Колко смела беше по-напред. Минча го и заплашваха, и затваряха го, и гонеха го, тя не трепкаше, струваше й се, че него куршум го не лови, че той ще живее и ще доживее всичко, за което работеше и страдаше… И едно гнило, сухо, едно никакво дърво да го убие сред полето!… И колкото повече мислеше за случайната и неочаквана смърт на Минча, толкова повече се плашеше за живота на Петето. Всичко можеше да стане. Можеше вол да го убие, можеше кон да го ритне, кола да го прегази, да падне от някое дърво, да го ударят с камък… Всичко може да се случи, всичко. А старата не го пущаше с нея на полето, оставяше го на село. Тошка по цял ден не го виждаше и по цял ден мислеше за него, премаляла от страх…
10
Овършаха в плачове, прибраха царевицата в сръдни и мърморене. Поосвободиха се от тежката работа и докато царевицата още съхнеше на хармана, отскочиха няколко пъти кое памук да поберат, кое грозде да донесат. А когато нямаха друга работа, въртяха се на хармана, подмитаха, прибираха едно-друго. И макар работата да не беше толкова много и толкова тежка, през лятото като че по-леко се прекарваше: тежкият труд не ги оставяше да се гледат накриво по цял ден. А сега? Четири коли мамули обелиха, четири думи не си продумаха. Работеха до полунощ, слушаха песните по беленките и мълчаха. Орониха царевицата, изсушиха я, превяха я, тъкмяха се вече да я сипват. Иван ходеше важно около купа, както ходеха всички стопани, мереше, пресмяташе и свиваше устни. „Малко е — казваше той гласно на себе си. — Няма да ни стигне само за пъдари и за пазванти. Ами за ядене? Ами за добитъка?“
И житото слабо, и царевицата слаба, няма да се изхранят до новото. Пък тъкмяха и от данъците да платят нещо, миналата година им се размина, но сега, ако бирникът почне, с тях ще почне. Имаха и други дребни дългове, и тях не можеха да отлагат повече. Пет години вече все криви сметки си правиха… То и не бяха само те, цяло село беше затънало в данъци и дългове, ама за плащането още всеки за себе си мислеше…
Като превяха царевицата, старата донесе два чувала и ги остави край купа.
— Пълнете! — изкомандува Иван.
В това време Петето изскочи иззад веялката, хвърли се върху купа и разпръсна царевицата из целия харман.
— Чакай да ти кажа, поразенико! — подгони го майка му, настигна го и го зашлеви по задничето. Детето тичаше и кряскаше радостно като подгонено гъше. Но една захвърлена лопата се заплете в краката му, то разпери напред ръце, пльосна по корем и изрева. Старата хвърли чувала, спусна се и го дигна:
— Стани, бабиното, стани! Тя гледа да те утрепе!
Тошка примижа от мъка и прехапа устни. Сълзите напираха да рукнат, но тя ги гълташе, задавена от остра болка. Тя смете разпръснатата царевица, напълни крината и се огледа за Ивана. Иван в това време гонеше едно съседско прасе и псуваше. Старата триеше личицето на Петето и се извръщаше към него.