— Ей го де се запиля пак! — изкряска тя. — Няма кой да помогне тука.
— Аз ще помогна! — обади се някой зад нея. Старата пусна детето и се изправи.
— Илия, ти ли си бре? Откъде премина?
— Минах откъм какини Динини. Имам малко работа при Ваня, цяло лято не сме се видели.
Тошка остави метлата, усмихна се колкото за лице и кимна с глава:
— Добре дошел.
Старата метна един остър поглед към двамата и изсъска в себе си: „Отде се довря тоя, Вълюоловият люнгурин!“
Но се усмихна още щом се обърна и пристъпи към него:
— Ха добре си дошел сега, Илийко, какво си правите вкъщи, живо ли сте, здраво ли сте, децата харни ли са?
— Харни са, играят.
— Дай Боже да са харни. А нашият щеше да се пречука сега. Викам на булката, остави го да играе, не го закачай, то децата, дето им е играта, там им и белята…
Но Илия не слушаше брътвежите на старата. Той отвърна нещо, отхвърли настрана тежкия чувал и посрещна Ивана. Иван беше се зачервил от тичането, дишаше дълбоко и бързо. Те заприказваха високо, отдръпваха се полека-лека и най-сетне взеха да си шушукат настрана. Колкото и да напрягаше слух старата, не можа да долови нито една думица. Но тя беше уверена, че си приказват нещо лошо, и често-често мяташе ядни погледи в широкия гръб на Илия. Иван беше с лице към нея и макар че се мъчеше да се прикрива зад него, виждаше се как мига страхливо и как клати отрицателно глава. Вълюоловчето махаше с ръце и широките му плещи се виеха под тясната и избеляла риза. От време на време той сочеше Ивана с пръст, заканваше се, убеждаваше го в нещо. Старата трепереше и от мъка, и от яд, и от страх. Идеше й да скочи пред тях, да ги нахока и двамата и да се свърши всичко. Най-сетне Иван завъртя глава, прие.
— Така! — потупа го по рамото Илия и изгледа посърналото му лице. — Хайде сега да пренесем царевицата.
— Остави, ако си имаш работа… колко е то, аз ще си я пренеса… не е кой знае що…
— Ще помогна, нямам никаква работа. — Той пипна чувала, усука края му, приклекна и подвикна: — Хай, хоп!
Илия се шегуваше, подхвърляше закачки, смееше се. Той знаеше, че на тези хора не им беше много до смях, но тъкмо затова искаше да ги поразтуши малко. В тяхната къща той беше като свой. Но така беше преди смъртта на Минча. Сега те стояха като на тръни, гледаха се подозрително и ако старата изопнеше крайчеца на устните си в усмивка, тогава така изопваше устните си и Тошка. Иван гледаше като уплашен от нещо, а в погледа на старата имаше едно нечисто пламъче. Илия беше подочул приказки за кавги, за сръдни, но си мислеше, че всичко е минало и заминало.
Но колкото и да се въздържаше, Тошка се поотпусна, душата й беше зажадняла за шеги и за смях. И щом разчекна устата си, един лют поглед изпод черната шамия я смрази.
— Хайде, хайде! Показа си рогата! — мърмореше на носа си старата. — Остава само да му намигне… Ама то и това ще стане, ако се полигавят още малко…
Иван вдигна последния чувал. Старата се прекръсти и отпусна ръце:
— Дано догодина дочакаме с живо, със здраво… и дано Господ го наспори…
Илия и Тошка гледаха в земята и мълчаха.
Иван се върна, подпря се на веялката и запали цигара. Чак тогава Илия като че си припомни пожеланията на старата.
— Мършава година — рече той.
— И годината мършава, и цените мършави — въздъхна Иван. — Дядо Петко Кошунтията се кълнеше, че кризата била Божие наказание.
— Всичко е от Бога — заклати глава старата…
— Кризата е от войната — натърти Илия и се обърна към Ивана. — Помниш ли оная година? Дядо Толю разправяше в Митошовата кръчмарница, че Господ му се явил насън и му рекъл: „Кризата ще мине, ако купите на църквата един полилей и ако заколите на света Петка курбан едно даначе…“ Тогава Минчо се обади, взе да му обяснява. От дума на дума, счепкаха се с Тракев. Че като отвориха ония ми ти уста, майко моя, че като се подбраха! Тракев е бил учител и той много знае, ама не издържа, клекна. „Учен си, ама не си прав“ — взеха да му викат хората. Тогава видях какво е Минчо… На колко души напълни главите той…
— Напълни… — смънка неопределено старата и потъна в мрака на черната шамия.
Тошка се дръпна настрана, захлупи лице в престилката си и захлипа. Иван и Илия се спогледаха. „Що ти трябваше!“ — укори го с поглед Иван. „Не знаех“ — отвърна с виновно изражение Илия и от смущение започна да усуква ресните на пояса си.
Изведнъж всичко наоколо заглъхна, смълча се, като че на хармана нямаше жива душа. Умълчал се бе и Петю, клечеше настрана, изливаше от една кратунка вода в дупчиците на гладкия утъпкан харман и вадеше паячета и буболечици. Иван искаше да каже нещо, но само преглътна и погледна гузно Илия. Защо се разплака Тошка? Дали защото се заприказваха за Минча, или защото много бе й дотегнало от постоянните заядки на майка му?… Ами ако разправи на Илия, ако му се оплаче? Той погледна крадешком майка си и се замисли. „Не, няма да се оплаче — окуражи си се сам. — Не ще смее да се отдели с него. Какво ще си помисли тогава мама? Пък може и някой чужд човек да я види…“ Иван се успокои, но за малко. Нови мисли нахлуха в главата му, нови предположения го сковаха. Тошка можеше да се оплаче на някоя жена. Тогава сигурно ще се разчуе. И пак на неговата глава ще се струпа всичко. Представяше си как Димо ще го изгледа укорно: „Другите учим, а нас кой да научи. Не може така, Ваньо, срамота е.“ Васил Пеев просто ще го изругае и Иван нищо не ще може да му отвърне. Но най-много се страхуваше от Дима. Ще го подхване той отдалече, отдалече: „Ти си разбран момък, бабите са глупави. Тошка не ти е само снаха, към нея трябва да се носиш по-добре… зарежи ти дребните сметчици… Най-сетне и тя е човек, и тя иска да живее…“