— Е хайде, довиждане — обърна се изведнъж Илия.
— Ами ти отиваш ли си? — сепна се Иван.
— Много здраве да си носиш — заръча напевно старата. — Майка ти какво прави, харно ли е? Е, намъчи се и тя, сиромашката… Момъкът ти трябва да е пораснал вече, а? Вълко ли го викаха?
Иван тръгна да го изпрати. Когато сви зад плевнята, Илия го смъмра:
— Взе да клинчиш ти, Ваньо. Пък малко сме, дето… И без Минча още повече се уплетохме.
— Работа бе, Илийка — оправдаваше се Иван. — Всичко на моята глава е легнало. Нали знаеш какво е? Още не мога да се оправя…
— Всички сме така. Да не мислиш, че аз съм пооправен от тебе? Ти отскачай вечер, пък работата, тя свършване няма…
— И вечер… знаеш… жени, не могат самички — смънка Иван.
Пред пътната врата се заприказваха. Старата мина зад веялката и погледна. Илия пак махаше с ръце, пак сочеше нещо и клатеше заканително глава.
— Църве да го смелят, хайлязина му! — изсъска тя и се дръпна назад. Тошка премиташе хармана, прибираше кринчета, решета, сандъци, чували, лопати, гребла. Свърши се тежката харманска работа. Отиде си едно черно, ужасно лято. Какво я чака занапред?
Когато се наведе да дигне една лопата, старата каза като на себе си:
— Взеха вече и плетищата да прескачат.
Тошка пламна, вълна на луда обида я плисна в главата и помътни разсъдъка й. Но тя се съвзе бързо, извърна се:
— Кой мари, мамо?
— Ергените.
Свекървата улучи: Илия Вълюолов беше вдовец.
— Как не те е срам, мамо, как не те е грях! — избухна Тошка и се задави в див, отчаян рев. Отначало старата се смути, но сетне се окопити и челюстите й затракаха стръвно:
— Че да не е дошъл заради мене, ма?
— Ами аз да не съм го калесала?
— Че откъде да знам? Докато кучката не си дигне опашката, кучетата не се събират.
— Ох! Ох! Ох! — преви се Тошка като ранена. — Как не те е срам!… Как можа да го кажеш?
Старата се огледа към съседните хармани: страхуваше се да не подслушва някой.
— Че защо мене да ме е срам? — попита тя студено. — Аз ли ги събирам по харманите?
— Ами аз събирам ли ги мари, мамо? Защо приказваш така? — погледна я умолително Тошка и закърши пръсти.
— Ей го! — И старата посочи към пътната врата. — Какво търси тука Вълюоловчето? Дърт вдовец, ей му Киприна Велика, да върви при нея, ако толкова му е загоряла душата за жена!…
Старата искаше да каже: „Да иде за нея да се ожени, ако иска да се жени.“ Но Тошка го изтълкува инак.
Киприна Велика беше вдовица. Преди години убиха мъжа й, не бяха се водили и една година. От мъка ли, от скръб ли не издържа булчината, побърка се. Ходеше пред общината, по цели часове чакаше кмета, плюеше го и го ругаеше. По едно време я дигнаха, тътраха я по болници, по лудници и пак я върнаха. А след няколко месеца роди момче, роди, както си ходеше по улицата, като овца. Цялото село бръмна. Кой е бащата на детето? Приказваха, броиха, пресмятаха — излизаше, че е забременяла някъде из болниците или по влаковете. И замлъкнаха. Не беше интересно, щом бащата не е от селото им. Но името на лудата майка остана за присмех на хората.
Тошка изрева като промушена.
— Реви! Реви да се чуе по цялата махала! — сопна се старата. — Хайде, върви към къщи, нямаш вече работа тука… Аз ще прибера, каквото има за прибиране.
Тошка се преви и се повлече към двора. Искаше й се да избърза, да изтича, но нямаше сили. И защо искаше да избърза? От какво искаше да избяга? Тя не можеше да си даде сметка. Умът й беше размътен, в душата й ставаше нещо страшно. Най-напред помисли за Петето. Искаше да го види, да го погали, но нещо я тикаше напред. Пък то се беше заиграло зад ръжанката, та тя и не знаеше, че е там. После пред очите й се мярна кладенецът, хладен и дълбок, с голямо светло око по средата. Представи си въжето зад вратата на кухнята, същото въже, с което Минчо беше дръпнал подкопаното дърво. Тя изтича в килера, тръшна се като простреляна и отпусна глас. И като си поплака на воля, тежката буца в гърдите й поомекна, поразтопи се. Тъмно и глухо беше в това килерче, далеч от очите на любопитните съседи. Тя плака дълго. А когато сили за плач не й останаха, започна да стене тъжно и умолително като захвърлено котенце. „Минчо, миличък, скъп на сърцето ми, защо ме остави, на кого ме остави?… Нали си я знаял каква е?… Ох, майчице, отрови ме, уби ме… Душата ми изгори, пък няма къде да ида, няма на кого да се оплача… Осиротях, майчице, осиротях и почернях… Останах сама-самичка да кукувам като кукувица…“ Тя редеше тихичко и гласът й пресилваше бавно. Но сълзите струеха непрестанно, струеха и измиваха душата й, сърцето й, къпеха я в бистротата и чистотата си. Горчивата буца в гърдите й олекна като парче лед в тиха дълбока вода. И една успокоителна мисъл все по-ясно и по-решително се промъкваше в главата й. Тя ще умре. Ще се отърве. За нея няма вече живот, няма радост, няма бял ден. Нека живеят деверът и свекървата, нека се радват, така свърши и Лена Милчева. Но и свекървата й не хароса от хорски приказки. Дето и да отидеше, все с пръст я сочеха: „Умори гиздавата си снаха, проклетницата.“