11
Когато Иван се завърна на хармана, старата пресяваше царевичните остатъци и подсмърчаше като хремава. Изправи се до нея мирно, по войнишки. Той знаеше: идването на Илия и шушукането им с него няма да мине без сръдни и караници. Иван мигаше виновно и чакаше. Но старата мяташе чевръсто съдраното решето и като че не го забелязваше.
— Друго нещо? — попита най-сетне боязливо.
Тя изви малко глава, но я изви на Другата страна. Сухите й длани се движеха като някакви чаркове на машина и облачета прах се виеха в босите й напукани крака.
— Мамо!
Тя пак не го погледна.
„Я виж ти!“ — кривна глава той и преглътна мъчително набраната слюнка. Старата остави решетото и взе метлата.
— Къде е кака? — попита той поразсърден. „Случило се е нещо!“ — опари го неприятно предчувствие. Старата подбра прахоляците към купището. Личеше, че премита, колкото да се намира на работа.
— А бе ти чуваш ли? — кресна той разсърден.
— Какво? — погледна го тя намръщено.
— Еее, най-сетне! Къде е кака, питам?
— В мътните.
— Стига! — кипна той и тупна с крак. — Стара жена си, засрами се, ще я умориш!
Тя се обърна право срещу него, изгледа го и процеди с накипяла злоба:
— А ти… не ща да ми водиш в двора сгледници, разбра ли?
Иван сви учуден рамене:
— Сгледници ли? Какви сгледници?… Нещо да не са те прихванали? — И той завъртя длан над дясното си ухо.
— Аха, прихванали са ме!… Ще видиш какви сгледници… Ей такива на, като твоите аргати и копунтии… — Главата й се тресеше, очите й бляскаха ядно под черната шамия. Иван се забърка.
— Ама какво приказваш?… Кой? Кога?
— Не мога да гледам кучешка вързаница в двора си, на тебе го казвам това… Пък и не сме стигнали чак до Вълюоловчето.
— Дрънканици! — стрелна я презрително Иван. — Нали знаеш какви другари бяха с батя?
— Барем година да бяхме му направили! — проплака тя.
— Опака жена!… Че откак е умрял батю, за пръв път иде у нас човекът.
— Ти почакай, мухльо! — закани се тя. — Той ще те тури натясно. Тогава ще те питам за кой път иде.
Иван я разбра криво. Помисли, че се страхува да го не затворят нещо.
— Хайде и ти! Така приказваха и за батя: когато запираха, все той беше причината… — И като помълча, рече троснато: — Пък най-сетне няма да се завра в полата ти я!
Той се наостри изведнъж, беше готов да се скара с нея, да я нахока, да й каже, че тя не може да се бърка в неговата работа. Срещата с Илия, разпаленият разговор, новините по политиката, заканите срещу Георги Ганчовски, всичко това го окуражи, ободри го, възвърна му смутената вяра в изгубените сили. И ето, тя пак започна старата си песен.
— Защо се тътре този, знаеш ли? — попита тя, като посочи троснато към пътната врата.
— При мене идва… по работа. Нали ти казах.
— За имотеца ти идва, глупчооо! За имотеца ти! Не за тебе!
— Стига и ти с твоя имот! Който влезе в двора ни, все за имота ти иде. То голям имот — чифлик!
— Толкоз сме можали с тейка ти, Бог да го прости, толкова сме събрали… На тебе лесно ти се приказва, че не си спечелил едно копче още… Нас питай как сме търчали, докато да го съберем.
— Знам.