— Нищо не знаеш! — нахвърли се тя. — Ако знаеше, нямаше да вкарваш вълците в кошарата.
— Слушай да ти кажа — подхвана той кротко, но някак решително. — Каквото ще стане, ще си стане, няма защо да джавкаме като кучета на месечина… Можем ли да спрем кака, ако рече да си върви? Не можем. А като не можем, по-харно е да си налягаме парцалите. Блага дума, казват, железни врата отваря. С добро по ще се разберем. Защо ще се караме, защо ще се смразяваме? И без това са ни дръннали из селото, сега чакат още нещо да се разчуе, и отиде тогава… Като ни излезе веднъж име, сетне и да кихне, все ние ще сме кривите…
Старата мълчеше.
— Та тя и да не мисли да се жени, ако караш така, ти насила ще я изпъдиш оттук! — заключи Иван.
— Спиш ти, глупчоо, спиш!
Иван се уплаши. Какво наистина ставаше? Дългове ли имаха, полици ли бяха открили, дето той още не ги знаеше? Баща му отдавна е умрял, ако имаше нещо, щеше да го научи досега.
— Нищо не те разбирам, приказвай човешки! — разсърди се той.
— Хокай ме, синко, хокай ме! — проплака тя. — Аз не ти мисля доброто, ти мене не ме слушаш… Жали хората, слушай те какво ти казват… А когото жалиш, той ще ти даде да разбереш…
— Кой ще ми даде да разбера?
— Оная там — и старата посочи към къщи, — дето толкова си се закахърил за нея.
— В края на краищата — реши Иван — делът ще си остане на Петето.
— Ще остане някому цървулите! Много знаеш ти! — изсъска към него старата като разсърдена гъска. — Тя ще си вземе от дела на Петето и като натръшка едни копелтии, ще го разпарчосат, та стъпка няма да остане за него. — Тя помълча, наклони се към Ивана и прошепна задъхано: — Пък, ако го уморят, тогава по закон целия дял ще спипат…
„Пък, ако го уморят!… — повтори Иван в ума си и изтръпна. — Пък, ако го уморят!…“ Той постоя минута като вцепенен и махна с ръка: „Не!“ Подозрението на старата му се видя чудовищно.
— Мисли му! — закани се тя, като тръгна. — Моята се свърши, утре, като легна в черната, няма да ми трябват нито ниви, нито дяволи… Ами ти? Ще те оставя гол като пушка…
И тръгна бързо към къщи.
Иван се огледа като сънен. Смрачаваше се. Звездите мигаха вече, мигаха и се разгаряха като искри на прахан. Последните петънца от залеза догаряха. Всичко се спотаи и се сви плахо в припадащата здрачевина. От плевнята се обадиха щурци. Щъркеловото гнездо на Примовия бряст се чернееше празно. Не се чуваха веч радостните щушущания на кротките дългокраки птици, не долитаха приплясвания на уморени, отпуснати криле. Отлетяха щъркелите и харманите изведнъж запустяха. Преди да отлетят, те дълго се съвещаваха, дълго младите се учиха да хвърчат. Защото те бяха неопитни, а трябваше да минат толкова земи и морета. Иван се подпря на веялката и се замисли за щъркелите. Мислите го отнесоха в детството, когато с такъв трепет, с такава радост посрещаха тези мили пролетни гости. Тогава за него светът на радостите и на скърбите се простираше до Маръшката кория. Зад тази кория отлитаха щъркелите, отлитаха в земите на бляновете и приказките. Тогава той не знаеше, че в страните, в които отлитат птиците, няма нищо приказно, че там живеят чернокожи колониални народи, които измират от работа, от глад и болести… В съседните дворове беше тихо. Далеч към горния край на селото изви ясен женски глас и замлъкна. Малтрифоновите кучета залаяха ожесточено, но някой кресна и ги пропъди. В близките хармани не се чуваше никакъв звук. Всичко беше прибрано вече, тук-таме се виждаха разхвърляни жълтеникави тикви, очукани слънчогледови пити и наскоро орязана захарна метла. Само от време на време в някой от празните хамбари прекосяваха боси стъпки и заглъхваха. Долитаха откъслечни подпитвания, неясни отговори, ругатни, мучения. Но всички звуци и шумове се стапяха в безкрайната тишина на прохладната вечер. Свърши се работата и всичко заглъхна като по команда. Под стрехите на плевните и салмите бяха наредени вили, лопати, сламарници, гребла. Уморени и недоволни, хората се бяха сврели в къщите и под сайвантите. Колко мъки бяха набрани, колко надежди излъгани, какво отчаяние беше притиснало сърцата! Отидоха си времената, когато след толкова труд и тревоги хората изпращаха лятото, подсигурени с парче хляб за зимата. Доскоро селяните сумтяха и чакаха да се върнат прежните времена. Но в последните няколко години те взеха да се отчайват и да махат с ръце. Но пак се дърпаха, пак не искаха да поемат пътя, който единствен можеше да ги изведе до плодни ниви и щастлив спокоен живот. „Историческа необходимост — обичаше да повтаря Минчо. — Всяко ново нещо се ражда с мъки.“
Колко лесно е да се мъчиш за новото! Колко радостно е да му помагаш при раждането! Но да се грижиш за такива мръсни дреболии, да се уплиташ в глупави къщни разправии, ето кое е лошо, долно, отвратително…