Иван въздъхна. Тежко е да се живее, когато вярваш в едно нещо и работиш за него, а мислиш и се топиш за друго. Обърка го старата. Тикна му един червей в главата и го остави. Женитбата на Тошка не го оставяше на мира, делбата го преследваше и насън. Искаше му се да плюе на всичко, да забрави, но не можеше. Едни и същи въпроси бръмчаха като мухи в съзнанието му. Кои ли ниви ще вземе? Ще иска ли и от добитъка? Ще отреже ли някое парче и от лозенцето?… Всичко му беше мило, от нищо не му се щеше да се лиши. Не се ядосваше, дето щеше да вземе и Тошка: на нея той беше свикнал да гледа Като на свой, вътрешен човек. Пък нали всичко щеше да си остане на Петето! Но го беше яд, че в имота им ще се навре чужд, непознат човек, ще използува това, което старите с такъв труд са печелили, и ще им се присмива: „Видите ли, вие сте го събрали, пък аз ще го ям.“ Ето, това няма да понесе Иван, с това няма да се примири. Ако на всичко отгоре се случи някой неразбран тип и седне да цепи косъма, тогава може и до трепане да се стигне… Какво да се прави? Старата казва: ще вземе по закон. Ами прав ли е този закон? Ето кое е важно.
Отплеснеше ли се в мисъл за нивите, за двора, за къщата, набереше ли се в душата му омраза към Тошка заради делбата, Иван си спомняше за Минча. „Какво ли щеше да прави батю, ако беше на моето място?“ — питаше се той. Веднъж в един разговор с неколцина селяни Минчо каза: „Имотът стои като превръзка на очите ви. От него не можете да видите как ви яздят!“
— Ваньо, хайде! — извика старата от двора.
Иван се стресна, огледа се. Прилепите кръстосваха вече здрачевината на ясната нощ. Студени тръпки полазиха по гърба му, той потрепера като добиче, което се отърсва от някаква болест. „Време е“ — рече замислен той и тръгна към къщи.
12
Най-после Тошка се умори от плач. Сълзите й пресекнаха, сърцето й беше студено и кораво. Мислите й се избистряха като небе след пороен дъжд. Да умре, така ще бъде най-добре. Защо ще живее такъв живот? Ще умре, без да каже нещо на някого. И защо да казва, когато няма на света близък, който ще я разбере и съжали. Ще умре и нека тогава свекървата се наприказва, нека Иван се развесели… Ами Петето? Тошка изтръпна. Какво ще стане с Петето?… И без майка да остане?… Тя се уплаши от мисълта си. Но след малко се успокои. Всеки е с късмета си. Може да стане човек, да се изучи, да замести баща си. Баща си!… Тошка се сепна. Ето, минават дни, месеци. Ще минат години. Всичко ще се забрави, обидите и горчивините ще бъдат изтрити от паметта й. Но думите на Минча няма никога да забрави. Той приказваше за онова, което ще дойде, за времето, когато хората няма да се карат за парче хляб, когато всеки ще работи и ще живее човешки.
— Ами ние, Минчо, ще дочакаме ли? — питаше тя с мечтателни очи.
— Ние ли?… — Той млъкваше за момент. — Може и да дочакаме. Но лошото ще падне върху нас. — И като галеше рошавата главичка на детето, сочеше го с пръст: — За тях работим, на тях ще е добре…
На тях. Той мислеше за всички деца, за всички хора. А за неговата жена сега няма кой да помисли, неговото дете сега няма кой да погали… Мислил ли е той за детето си, за жена си?… Знаял ли е той, умният, добрият, знаял ли е на кого ги оставя? Къде да иде тя? На кого да се оплаче?… Преди се живееше трудно, но весело. Когато го запираха в града, тя с двойни сили заработваше. Разнасяше вестници, книжки, бюлетинки. Отначало го правеше, защото знаеше, че ще я похвали. Но сетне сама започна да го разпитва за всичко, неговите мисли ставаха нейни мисли, неговата вяра напълни и нейното сърце. Мъчеше се и да чете. Беше свършила само второ отделение, сричаше и се запъваше на всяка буква. Когато се ожениха, тъкмяха да почнат редовно четене през дългите зимни вечери, но се роди Петето. Минчо настоя да продължат и след раждането, но старата изведнъж доби някаква особена власт.
— Хайде, да си гледа детето! — сопна се тя. — То не било в тиквите, та в кратуните.
Никой не й възрази. Минчо се усмихна и замижа самодоволно.
— Добре де, добре.
Той я разбираше. И не искаше да й отнема властта и гордостта на баба. Разбираше я и Тошка. С каква благодарност приемаше тя и най-строгите й приказки, когато не бяха издумвани със зла умисъл. Тогава тя се радваше, защото те не бяха обидни, не я клъвваха право в сърцето, не тровеха душата й. А и когато попрекаляваше в приказките, Тошка не й обръщаше внимание. Защото знаеше, че зад гърба й стоеше един добър и справедлив другар.
Сега всички се измени. И от ден на ден ставаше по-лошо и по-страшно. Ала всичко се търпи донякъде. Струваше й се, че ако изплаче мъката си на някого, ще й олекне. Но на кого? Толкова хора, толкова роднини и близки, а нито на един не може да се спре. Да иде при Димовица?… И тя няма да я разбере. Ще каже на Дима, той ще повика Ивана, ще го нагълчи здравата и още същия ден Иван ще разправи всичко на старата. И тя ще кипне: „Да ме разнася из селото, да ме черни пред хората!…“ Иван и да замълчи, по други пътища ще стигне до ушите на старата. Димовица ще се похвали на някоя своя близка и, току-виж, раздрънкали се из селото: „Мариии! Пък Милювица Сайбийската гонела снаха си!“ Не, ще си се спотайва. Лоши са хората, никой няма да я съжали. Само ще се радват…