Но ще може ли да живее така? Ще може ли да слуша такива мръсни и обидни приказки? Ще може ли да гледа накривени и нацупени лица?… Не, не й трябва такъв живот!…
Тошка мислеше как да се затрие. И всеки миг се отплесваше в спомени за Минча. Да вярваше, че след смъртта ще се съберат, по-лесно би се решила. Но тя не вярваше. „Всичко е тук на земята — казваше той. — Човек трябва да работи за хората и да отговаря пред хората.“ Пред хората! А какво ще кажат хората за нея? Минчо учеше другите да живеят, да не се отчайват, да бъдат твърди и издръжливи, а жена си на нищо не е научил… Много приятели има той, но и враговете му не са малко. Всичко ще използуват те, за да очернят примера му.
Тошка си спомни — жънеха на нивата в Адата. Бяха седнали да си починат, когато Гьоргев Стефан изтърча, жълт като прегорял тютюнев лист. „Ангел Махмузчето, каза, се утрепал при Мезлишката чешма.“ Махмузчето беше добро момче, често идеше при Минча, питаше го за много работи, учеше се от него. Чуваше се, че вкъщи не живеели добре. Махмузката, майка му, постоянно го гълчала: „Откъде ми доведе тази снаха, тази голотия, нямаше ли за тебе други момичета, да ти се не види и любовта, и намерата, никаква да се не види и изгората ти, дето ни изгори къщата, дано още утре пукне макар, та да си отвориш очите, глупчо, та да си вземеш друга!…“ Но снахата, макар и да я мъчела така свекървата й, не искала да умира. И току един ден Махмузката грабнала машата: „Марш, рекла, кучко никаква, ти, рекла, сина ми с магии уплете, та му се навря гола като тояга…“ Ангел се опрял, загризала и него. Гризала го, гризала го, докато му дотегнало всичко и — теглил си куршума… „Слабо момче излезе — заключи Минчо, — падна.“ Тошка още като че го вижда: облегнат на един сноп, сърдит, да речеш, че бяха му задигнали имането. След няколко дни Минчо пак заговори за Махмузчето и този път още по-строго го осъди. Той и нея би осъдил така. „Слаба“ — ще рече. И няма да пита защо е направила така, няма да търси оправдание. Животът е тежък, той знаеше това. Но той се бореше. А тя? Какво мислеше да прави тя?
Някой хлопна вратата на стаята, постоя малко, ослуша се и тръгна към килерчето. Тошка се понадигна, разтърка очи, оправи косата си.
— Мамо!
— Тук съм — обади се тя.
Петето влезе пипнешком.
— Какво правиш в тъмното, мамо?
— Нищо. Работя.
— Ами баба защо каза, че си се завряла в бълхите?
— Баба ти не знае.
— А какво работиш?
— Работя нещо.
Петето помълча и като че се досети за нещо.
— Ще дойдеш ли да ядеш? — попита то бързо.
— Не съм гладна.
— Гладна си, но се сърдиш.
— Не се сърдя.
— Сърдиш се.
— Кой ти каза, че се сърдя?
— Баба. Викаше на чича: „И ти ли се разсърди като булката?“
— А чичо ти какво й рече?
— Нищо не й рече. Той само си мълчи.
Тошка разбра: и между тях ставаше нещо. Старата постоянно го затицаше като квачка, гълчеше му нещо, сърдеше се. Дали не тъкмеше да го жени? Дали не мислеше да доведе още една снаха, че да я курдиса срещу нея? Ами ако младата булка излезе някое разбрано момиче?… „Ох, дано, дано!“ — въздъхна Тошка. Но не й се вярваше. Срещу нея се е наежил и Иван, гледа я като биволски бик.
— Мамо, спи ми се — дръпна я Петето.
Тя стана.
— Сега, мами, сега…
И дълго след това тя се въртя в леглото, дълго мисли. Не, тя няма да умре. Тя ще живее. Ще живее за Минча, ще живее за Петето. Ще работи и ще се грижи за него. Той ще порасне, хората ще го сочат с пръст, а момите ще тичат като луди след него. Тя в нищо няма да му се бърка, само ще го гледа и ще му се радва. И ще му помага, ако може. Всичко ще мине, всичко ще се нареди. Тежките думи на старата ще се забравят като лош сън. Тогава Иван ще се черви от срам. Но Тошка ще му прости, Тошка думица няма да му продума. Само дано старата живее дотогава, та да види как и нея ще гледа, как ще й се отплати за сегашните обиди. Ще я гледа като писано яйце, ще я гледа заради Минча. Ще види.
13
Тошка се зарече никому да не се оплаква, но при свекървата не можеше да живее вече.