От устата й не излизаха думи, а усойници, пепелянки… Най-напред Тошка реши да си събере багажа и да избяга при леля си Гела. Колкото и да е лошо там, няма да е по-лошо оттук. Но се размисли и се отвърна от този план. Ще иде с детето, ще се наврат в една тясна стаичка, леля й ще я търпи ден до пладне и ще свие устни. Тошка и друг път е яла попарата й, та я знае.
Да рече да се отдели, да се прибере на един край с детето? Къде? Кой ще я остави в тази къща да си живее сама? Та тогава старата, ако я умори, с тежки приказки ще я умори. Пък и из селото ще се раздрънкат, ще ги намотаят на пръст, какво ли няма да измислят проклетите хора.
Ще се оплаче на Дима. Ще му разкаже всичко, пък той нека се разправя с тях. И всичко ще остане скрито, никой външен човек няма да научи за къщните им разправии. Старата и за това ще се разфучи, но какво е крива Тошка?
Един ден Димо мина край тях и се отби. Свекървата мъкнеше коноп на хармана. Тошка го посрещна, покани го на сайванта и му разказа за хала си. На места тя разказваше спокойно и гладко, като че четеше на книга, на места се разплакваше, сълзите я задавяха, тя хълцаше и не знаеше кое по-напред да му разправи, Димо слушаше само и мълчеше. Но си личеше, че цялата тази работа никак не му хареса.
— Аз веднъж вече му приказвах — рече най-сетне той и завъртя заканително глава. Тошка зяпна от почуда, очите й се разшириха.
— Приказвал ли си? На кого си приказвал? Кога си му приказвал?
— На Иван. Наскоро беше.
— За мене ли си му приказвал?
— За тебе, зер. Нали бяха се разчули едни приказки…
— Какви приказки? Кога?
— Празни приказки. Че сте имали кавги с кака Марьола… Леля ти Гела разправяла… Пък на жената май казала кака Кина Бунарджийкина.
Тошка пребледня, устните й настръхнаха.
— Батьо Димо — рече тя умолително, — ама аз думица не съм продумала… Никому… На тебе сега… това е всичко.
И си спомни за плача пред леля си Гела. Оттам е всичко. Оттам е тръгнала приказката. Сега Тошка разбра защо Иван и свекървата я гледаха така накриво… „Леля Гела!… Леля Гела!… — повтаряше в ума си Тошка. — От нея е всичко…“
— Ваня аз здравата ще го насоля — закани се Димо. — А като го питах има ли нещо вярно в това, дето се приказва — мама, каже, се надува, ама защо се надува, не знам…
— Право ти е казал той… само мама… Той си мълчи, ама е като сърдит… Не ме поглежда, не ми продумва… — Тошка се мъчеше да го оправдае, страхуваше се, че Димо ще го изхока много остро. Пък знаеше, че за всичко е виновна свекървата.
— В тази къща и неговата дума трябва да се чува! — отвърна строго Димо.
— Само това, батьо Димо — обърна се плахо и умолително Тошка, — тия приказки тук да си останат… никому не казвай… — Тя искаше да допълни: „Не казвай и на кака Вела.“ Но се смути, забърка се и вече не можа да продума.
Тошка се страхуваше, че Димо ще каже на жена си и жена му ще раздрънка из селото. Димовица беше строга и мълчалива жена, но за такива работи трудно може да се премълчи. Димо наистина й разправи всичко. Допита се на кого е по-добре да се скара: на Ивана ли, на старата ли, или и на двамата.
— На Ивана ще се скараш — реши веднага Вела. — Ако продумаш на кака Марьола, ще се смразим за едното чудо… Пък тя няма и да вземе от твоите приказки…
— Ама за това никому нищо, чу ли! — напомни й Димо.
— Че кому ще разправям? — попита дори малко обидена тя. — Ти гледай там да ги сдобриш, да не стават за смях на хората, това е то…
Но вечерта видя малката си етърва и всичко й разправи. Етървата се похвали на сестра си. Сестра й живееше до Арнаутката и още същата вечер отскочи да я попита дали всичко, дето го разправят за Тошкини, е вярно. Арнаутката само това чакаше.
— Вярно е ами, ка’щяло да не е вярно!… Ще ми уморят момичето, цигани с циганите им!… Още днес ще ида да си я взема… още сега отивам!
Арнаутката само се заканваше. Тя не отиде никъде, защото след ония приказки Иван беше се зарекъл, ако втори път я види в двора си, с прът да я изгони. Но да ходи из селото никой не можеше да я спре. И на другия ден всички знаеха, че Марьола Сайбийката пъдела снаха си. И всички само за това приказваха. Жените се спираха на улицата, викаха се през оградите, питаха се, преувеличаваха, измисляха.
— Карали се, марии, очите си щели да издерат!
— Ох, една жена е Сайбийката… Огън!…
— Хапе мълчешката, като дерменджийска кучка…
— То и младата е цвете… От тихата вода да те е страх…
— Казват, като се скарали, цялата махала се събрала да ги слуша…
— Какво ти каране! Ступали се, то, ако не бил Мал-Трифон да ги разтърве, косите си щели да отмъкнат…
— Ама Мал-Трифон ли ги разтървал?
— Мал-Трифон.