— Що му трябвало. Нека се изтрепят.
— Ами пощурели! Нали и двете са вдовици, ха-ха-хо!…
Преди Димо да приказва на Ивана, женските хоратни стигнаха до ушите на старата. Кина й занесе всичко, дето се приказваше из селото. Марьола кипна. И пак се нахвърли върху Тошка:
— Тази брантия! Тази кучка! Тя аслъ друга работа няма! Само да ходи да се плаче на хората! Аз ще я науча нея… Ще я изгоня от къщата си, та като ще приказва, да има за какво!…
Но и на следния ден тя не намери сгода да се разтвори на Тошка. И когато вече се тъкмеше да започне направо, в двора влязоха Иван и Димо. Те минаха мълчаливо към хармана. Личеше, че и двамата са малко наострени.
— Откъде е излязла приказката, това не е толкова важно — казваше натъртено Димо. — Аз и напред ти загатнах, а ти — няма нищо! А ето че имало. Приказката не излиза току-тъй. Дорде вятър не повее, гора се не люлее. Знаеш ли как Ганчовските раздухват сега цялата тази история… Арнаутката ходи от къща на къща…
— Че кой е крив? — сви рамене Иван. — Комуто се приказва, нека си приказва. На хорските уста не мога да сложа капак…
— Не е така. Ти трябва да се намесиш.
— Как да се намеся?
— Ще се скараш на майка си. Ето как.
— Ама нищо няма бе, батю Димо. Мама нещо си е занесена от смъртта на батя, какво да й кажа?… Може и да е казала някоя излишна приказка… тя и на мене постоянно ми дрънка…
— Ти на мене не ми ги разправяй! — кипна Димо. — Кака Марьола е приказвала на Тошка… когато сте сипвали царевицата…
— Ти откъде знаеш? — изгледа го Иван.
Димо се обърка за момент.
— Откъдето го знам, знам го! — смотолеви той и се зачерви. Но изведнъж се оправи: — Пък, ако много искаш да знаеш откъде го знам, откъде го знае цялото село, ще ти кажа: Малтрифоница подслушвала зад дувара, когато кака Марьола хокала Тошка.
Иван клюмна.
— Значи… Малтрифоница — учуди се като на себе си той. — Та какво е чула?
— Ами че… чула там… Когато ти и Илия сте се махнали, как Марьола се нахвърлила върху Тошка. Какво, рекла, ми ги водиш по харманите като някоя кучка…
— Така ли й рекла?… — настръхна Иван и очите му пламнаха.
— Не е само това — окуражи се Димо. — Приказват и други работи…
— Разбрах! — припомни си Иван и заклати глава.
Чак сега му стана ясно защо майка му тогава беше така нацупена, а Тошка се беше навряла в килерчето и не щя да вечеря.
До вечерта Иван дебна да срещне старата, но тя като че нарочно го отбягваше. В ума си той изреждаше всички тежки думи, които се тъкмеше да й наприказва. Понякога толкова се увличаше в мислите си, че почваше да си шепти, а понякога размахваше и ръце.
— Какво си приказваш самичък като поп Манола? — стресна го тя. — Ума си ще изгубиш с този пусти партизанлък.
— Ще го изгубя от твоите дрънканици! — озъби се той на часа. Искаше му се да каже още по-остра дума, но не улучи.
— Ще го загубиш от дрънканиците на твоите хаймани, дето ми ги водиш тука като магарешка вързаница! От тях! — нахвърли се тя като разсърдена квачка. — Мотовилите им ще изпотроша, ако още веднъж ги видя в двора си, да знаеш!
— Хайдее! — завъртя той длан. — Едно знае баба, едно бае. Питам те аз тебе: приказвала ли си ти на хармана, че кака Тошка била кучка и не знам още какво си?
Старата се видя натясно.
— Кога да съм приказвала?
— Когато сипвахме царевицата.
Старата помълча, завъртя глава и сви устни.
— И да съм казвала, та какво от това?
— Цървул! Разнесли са го из селото, станали сме за смях на хората!… Ето какво!
— Ние вкъщи всичко може да си приказваме! — спусна се тя като невестулка. — Ами кой го изнася от къщи, кой? — И понеже Иван не отговори веднага, старата повтори с настървение: — Кой?
— Изнася ги твоята щуротия… От проклетилък не можеш да помислиш, че и дуварите имат уши.
— Оная ли ти го каза? Ох, виж я ти нея, хубавицата!
— Друг ми го каза, не се дърли толкова… Ти гледаш все на кака Тошка да се стовариш…
— Кака Тошка! — изкриви уста старата. — Много я миловаш. Хайде, нека пак аз да съм лошата…
— Ти! За всичко ти си крива!
— Ако съм продумала като майка, аз ли го раздрънках из селото бре?… Аз ли?
— Ти! Пък и нямаш право да приказваш така…
— Аз съм майка, аз всичко мога да кажа.
— Нищо няма да казваш! — ревна Иван. — И нямаш право да казваш!… Аз съм майка!… Изкуфяло дрънкало си ти, не си никаква майка!… С капка вода да я удавиш, пак много ще ти се вижда и — майка!… Няма да се заяждаш вече с нея, да го знаеш!…
— Ще ме набъхтеш ли?
— Няма аз да те бъхтя. Ще те бъхте Малтрифоница, като се залепи пак някой път зад дувара.
Старата изстина.
— Малтрифоница ли? — попита тя със засъхнало гърло.