— Малтрифоница я. Когато си дрънкала на хармана, тя слушала зад дувара.
Старата стоеше като попарена. Как не й дойде на ума! Как не помисли, че съседите им са лоши като оси, че гледат с парцалите да ги изядат… „Малтрифоница, а?… Нека почака и тя, нека… — закани се старата. — Ще ми падне и тя… та да види как ще я наредя тогава…“
— Слушай бре, сине — рече старата с тих и тъжен глас. — Защо ме навикваш така като циганка, ами ако съм казала нещо, пак за твое добро съм го казала… Не се лъжи ти, че Вълюоловчето иде само за тебе… За нея иде той: хубаво да го знаеш… Жената е като тесто: хем е мека, хем се лепи… Ще се завърти той веднъж, ще се завърти два пъти, па ще си се разберат и ти няма да усетиш как ще ти лапнат имотеца… Ей го, времето си върви, годината ще се изтъркулне, пък ние си дремем…
— Слушай! — натърти Иван. — Нищо не можеш да й направиш. С добро пак можем да я задържим някое време… Но ако караш така, няма и година да дочака, ще си се ожени и толкоз.
— Ще се жени за черната!… — изсъска старата и очите й пламнаха.
— Само дето ще ни гълчат из селото — заключи Иван.
14
Старата се въртеше в леглото и мислеше. От Ивана вече помощ не чакаше. Иван беше се предал. А трябваше да направи нещо, годината ще си измине, Тошка ще повтори и търчи я гони тогава… Ако не се направи нещо, имотът им ще хвръкне. Цялата къща ще се разтури, ще ги остави тя голи-голенички, като бежанци. Но какво да се прави? Да можеше да се разболее, я лошо гърло да я хване, я червен вятър да я гътне, я синя пъпка да й излезе… Суха и слабичка се виждаше, пък откак беше се оженила за Минча, ох не беше казала. Та инфлуенци минаваха, та разни други поразии върлуваха — само тя не лягаше, само тя не се лекуваше. Ще подсмърча ден-два и толкова. Да може да се пореже, да се убие, да се зарази кръвта й, да може вода да я отвлече, гръм да я удари…
Какво ли не си премисли старата. И все се мяташе в леглото, и все отсичаше: нищо няма да й стане, кучката й проклета, здрава е като камък… Пък не може да се чака. Ето зимата ще си мине, през пролетта ще се улисат в работа и годината ще изхвърчи. А може и да не дочака година. Мина Хаджийкина не се ли ожени на шестия месец! И никой дума не продума срещу нея. „Ех, рекоха всички, умрелият си умрял, живият иска да живее.“ И Тошка, още утре ако ще, нека си дигне партакешите, никому не е затрябвала тя, само стоката да не пипа…
Старата се унасяше в мисли. Какво можеше да направи? Казваха, че ако на заспал човек се пусне живак в ухото, умирал, без да се усети. Казваха още, че се умирало на часа, ако те боднат с остра игла над врата. И сетне никой не може да познае от какво си умрял. Но само разправяха. Старата не беше видяла с очите си, не знаеше дали наистина може да стане така. Ами ако нищо не излезе? Майчице! Кой ще си е жив тогава!… На стари години да я влачат не знам де си, не, това няма да стане!… Не го ли разбираш едно нещо, хич го не захващай. Пък и за такива работи трябва кораво сърце… Ако го направи, ще го направи, когато Тошка заспи. Но пак трябват много сили, за да посегне човек…
„Не, не!“ — отпъди тя тези кроежи и се преметна на леглото като риба на сухо. Няма защо и да мисли, такова нещо тя не може и да направи… Нещо друго, дето да го не прави със своя ръка, дето уж е станало по погрешка… Да я бутне някъде, да излее някой медник вряла вода върху нея… Изгореното е страшна работа. Ако е много, човек мъчно оздравява… Но как да я залее цялата? Ако я изгори, ще я изгори само в краката. Ще я осакати и… по-лошо тогава — и за лекуване пари ще харчат…
Понякога старата се отчайваше, отмяташе глава и се вслушваше в тишината на нощта. Чуваше се как сърцето й тупкаше, как ушите й бучаха. Времето си вървеше, а сън не й идеше. Два пъти пропяха петли, застудя, здрачевината се посгъсти. По гредата над нея премина котка, две очи светнаха като две фенерчета и угаснаха. По едно време кучето прекоси двора, спря се, почеса се с крак и се свря някъде. У Малтрифонови измуча крава, като че се телеше, откъм друма долетя глух тропот от талига. На старата се струваше, че това не е тропот от талига, струваше й се, че това се стъпките на времето. Скоро ще се зазори, хората ще се разшетат, говедарят ще викне, денят ще се проточи пак като всички дни, ще мине и пак ще дойде нощ, тежка, безсънна нощ. А тя пак нищо няма да измисли, пак на нищо няма да се спре. И ще минат много такива дни и много такива безсънни нощи, и ще дойде оня ден, когато Тошка ще хване Петето за ръката и ще иде на новата си къща. А сетне? Всичко разделено, разпарчосано, ограбено като от башибозук… Вълюоловчето ли ще е, друг ли ще е, но ще се навре някой в имота им, ще го грабне, без да е отронил една капчица пот…