И само като си помислеше за това, старата тръпнеше като побесняла. Тя беше оставила живота си в този имот, беше го събирала игла по игла за своите деца, за своите внуци и сега един чужд готованец да се навре в него, да го грабне от ръцете й и да го налапа пред очите й… Докато тя е жива, това няма да стане!…
Но то ще стане, ако тя не си изпече работата овреме. Нещо трябва да се намисли. Нещо трябва да се реши. Нещо сигурно, дето няма да има сбъркване. Защото не улучи ли още от първия път, работата може да вземе опак край. Да се допита до сестра си. „Не! — отхвърли решително тя. — Такива работи двамина не трябва да ги знаят. На вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата.“ И на Ивана няма да каже. Какъвто е мекушав той — остави тези работи, ще рече, това аз го не искам… Пък дете е още той, имот не е печелил, не знае как се събират две на едно…
„Лошо ще е само — тревожеше се старата, — ако Тошка избърза.“ И ще избърза. Щом са раздрънкали из селото, ще се найдат хора и да я подучат. И мъж ще й изберат, и багажа ще й пренесат, и всичко по закон ще направят… „Няма да й думам вече! — зарече се старата. — Право казва Иван, и глава да я заболи, все ние ще сме кривите. Ако й се карам, ще мълчи, ще трае, па току ще хукне по хората да се оплаква. Пък на хората само това им дай: да се вайкат за тебе, да те жалят, ама ако може с чужд труд да ти помогнат… Няма да я закачам, няма! — заричаше се тя, като че се страхуваше да го не забрави. — Думица няма да й продумам, нека и тя да се отпусне, и в селото да позабравят кавгите ни… Май както се е свила, може и да й минава през ума нещо… Който мисли лошо на другия, той се и пази…“
Старата взе да се успокоява. Ще има време да помисли за всичко. И още щом реши, че има време да си подреди работата, мислите й се избистриха, през ума й потекоха спомени за разни смърти… Искра, на Тодора Казанджиев дъщерята, оная година се отрови със сублимат. Купила го от Пеня Праматарина уж за белило, та сетне и той, човечецът, си изпати. Умори се тогава момичето за едното чудо. Ама и тейко й корав човек излезе. Рече: не я давам на Пищиговчето — и не я даде, темерутинът му неден. Пък Дона Пейкова, когато загази с оня калайджия, цяла паница сулфато излокала. И щеше да си оздравее, ако се бяха сетили овреме да я закарат на доктор. Нищо, казал тейко й, ще й мине, хората го вземат за цяр… Ами Михалчо, на Сукмангоговица момчето… Отдавна беше това, Марьола беше още мома, нея зима се венча, ама добре го помни. То пък се нагълтало с татул. Отишло на хармана, седнало до дувара и започнало да чопли по изсъхналите глави, та на една семето изяло, та на втора… И не изяло кой знае колко, казваха тогава, ама тя е забравила това… Чули го да кряка нещо към градината, но никому нищо не дошло на ума. Чак вечерта го намериха посиняло и изкривено… С татул се отрови и Найда, булката на Иван Масларя от горния край. Тя пък рекла да пометне. Сварила една стиска зрънца в едно джезве, изпила го и — отиде си жената за едно чудо…
Старата се отплесна в мисли за татула. Едно време някои моми го вземаха за очите си, да им са по-хубави, по-светли. Само че го вземаха по малко, по много мъничко. Колко ще трябва, за да се умори един човек?… Него, поразията, и добитъкът не го яде. Нито воловете, нито конете, нито козите…
Зазори се.
15
На пътната врата се потропа. Кучето залая и се хвърли, два цървула заситниха и се отдръпнаха. Старата зърна цървулите, помисли, подвоуми се, па току прокле:
— Пак ще е някой от ония хаймани. Господ да ги убие макар.
Но не можа да се върне и да се скрие: тя беше точно срещу вратата, сигурно са я видели през някоя пролука. И тя тръгна, за да излъже, че Иван не си е вкъщи.
Но намери на пътя Диня Мангалов. Той беше се отдръпнал настрана, свит, почернял, изплашен. Поздрави я с половин глас, като просяк. Старата го изгледа учудена. Защо ли е дошъл? Той беше нещо като съдружник на Георги Ганчовски, имаше дял в оризището му с една малка нива.
— Тук ли е Иван? — попита той и се изчерви.
„Трябва да е изпратен от Ганчовския!“ — рече си зарадвана тя.
— Тук е, тук! Вляз де! Ела до къщи!… Сссст! — замахна тя на кучето и разтвори широко вратата. — Той ей сегичка сложи ярма на добитъка, утре се кани да ходи на оран… има в Крушака някоя и друга леха за засяване…
И Иван се учуди, като го видя: „Защо ли иде тая божикравица!“ Миналата година Мангалчето даде нивата си на Георги Ганчовски и оттогава минаваше за негов човек. Той не беше лош и злобен и с нищо не беше се проявил, но всички вече го смятаха за човек на Ганчовските. И с право. Дето е интересът на човека, там е и сърцето му.
Старата веднага започна да си прави сметки. „Сигурно — рече си тя — Ганчовският го е пратил да се помиряват… Ето, сега му е времето Иван да разбере от работата си…“