„Нещо от Георги Ганчовски ми носи! — закани се още щом го видя Иван. И затова го посрещна студено. — Само да се опита да ми предлага нещо! — наежи се той. — Ще го изхвърля от къщи като парцал!“
Мангалчето като че разбра това, смути се още повече, забърка се и отначало не знаеше как да подхване.
— Какво те носи насам? — обърна се сухо Иван.
— Дойдох за събранието… да попитам кога ще го правите — заекна Диню.
Иван настръхна. Хвана го яд, че така направо иска да го изпита.
— Какво събрание? Кое събрание? — сопна се той.
— Селското събрание… за мерата…
— Иди питай Георги Ганчовски! — кипна Иван. — Аз не съм селски кехая!
— Знам — обърка се Мангалчето. — Ама ти по ги разбираш тия работи… нали батю ти…
— Да си дошел да питаш батя. Аз нищо не знам.
— Виж какво… — запъна се Диню. — Искам да се оплача от Ганчовския… за нивата искам да кажа…
— За коя нива?
— Дето ми я взе за оризище.
— Е, та какво? — попита остро и недоверчиво Иван.
— Не ще да ми си я върне.
— Кой?
— Ами че Ганчовският.
Иван започна да омеква:
— Как така? Нали нивата си е твоя?
— Моя е де, ама не ми си я дава. Иска за нея да ми даде един цървенак на Караджабаир. За какво ми е оня трънак? Че то не е земя ки…
— Ти продаде ли му твоята нива?
— Как да съм я продал? — оживи се Диню. — Нищо не съм му продал!… Дадох я така… Като ортак, за оризище… Обеща да ми плаща по осемстотин на декар. Лани ми наброи четири хиляди и това си е… Когато сега отидох да поискам пак малко пари — нали, вика, ще вземеш нивата на Караджабаир? Каква нива, викам, нали наем щеше да ми плащаш? Не, вика, криво си ме разбрал… А бе никаква замяна, викам, не сме правили, не ставай такъв… Ако, вика, не си доволен, иди, вика, ме дай в съд…
— Ти как му даде нивата си? С договор ли?
— С договор. Така се пазарихме. Нали през моята нива мина водата. Като прекараха оттам шосето, от друго място не можеше да мине…
— Ами нещо подписахте ли?
— Какво? Подписах му само за парите, дето лани ми ги даде… На голям зор бях тогава, та ми дойдоха като харизани…
Иван се усмихна злорадо:
— Харно те е курдисал той. Ами свидетели имаше ли, когато ти даде парите?
— Нямаше. Той дойде у дома, даде ми парите и се свърши.
— При адвокат ходи ли?
— Оттам ида. Адвокатинът ми каза да заведем дело. Като ти е заграбил, каза, нивата, трябвало в един срок да обжалваш… Сега, каза, трябва дело да се води.
— Какво заграбване? — изсмя се Иван. — Ти сам си влязъл на вълка в устата. Сега и сто селски събрания да станат, пак нищо няма да ти помогне… Хвръкнала ти нивицата, това е.
Диню зяпна и се вторачи като ударен. На дела и на адвокати той малко вярваше. Едничката му надежда беше в селското събрание. И нея Иван подкоси като с коса. Но той още като че не искаше да разбере думите му, още го гледаше учуден, уплашен, замаян. И изведнъж скочи от стола, разпери смешно ръце и закрещя:
— Хайдук! Хайдук!… Той на мене!… Че как може така!… Не му ща нивата… И парите му не ща!… Ще му ги върна! Сиромах съм, ама ще му ги върна. Нека се наяде! Нека! — Диню въртеше ръце като перки, очите му блестяха зловещо. — Да лъже той! Мене да лъже! Един сиромах човек да лъже!… Че мене тази нивица ме хранеше. Без тази нивица аз съм загубен… Да ме ограби… Да вземе залъка на децата ми… Ух, мръсник с мръсника му!… Само нека се опита!… Само нека се опита!… Ще му светя маслото, та да помни кой е Диню Мангалов!…
Като чу виковете, старата изтича в стаята, спря се на вратата и се загледа учудена в двамата. Иван стоеше спокоен на столчето и една незабележима усмивка играеше в крайчеца на устните му. Като видя майка си, той се поухили, зъбите му лъснаха.
— Какво е станало? Кой това? — попита тя.
— Георги Ганчовски! — натърти Иван. — Спипал му нивата на оризището.
— Как така? Че може ли чужда нива?…
— Може. За Ганчовските всичко може.
— Ами нали нивата си е на Диня? Тя е бащина му нива.
Диню мълчеше. Иван сви рамене.
— Боже Господи! — прекръсти се тя. — Какъв свят се навъди. Нямат нито срама, нито страха… Ами нали бяхте нещо ортаци?
— Ортаци! — разтрепери се пак Диню. — Всичко е било само за да ме залъже… Ама няма го майстора! Не е нашъл църква да се прекръсти. И мене ме е майка раждала!… Ще ида и ще му река: или ми връщай нивата, или…
— Няма да ти я върне! — заключи Иван с нескрито доволство. Драго му беше, че цялата тази работа е завършила така. „Мама си е помислила, че иде нещо от Георги Ганчовски — досети се той. — Нека види сега… Какво ли си е рекла: иде с някоя поръка… Пък то…“