— Е, та на събранието хич ли няма да ми се помогне? — погледна го умолително Диню при сбогуването.
Иван дигна съжалително рамене.
— Твоята работа е по-друга. Ще водиш дело, па ако го спечелиш, харно, ако не го спечелиш…
Диню стоеше, гледаше земята и не се помръдваше. Иван го измери — мъничък такъв, свит, смачкан от работа и мизерия — и му дожаля.
— Ако стане събранието и ако го гътнем, и ти ще имаш полза — окуражи го той. — Ще се види тогава, че щом е заграбил цяла мера, защо да не заграби цяла нива…
Диню врътна безнадеждно глава и си тръгна. Устните му бяха притиснати плътно, погледът му беше вперен и див…
Иван се върна вкъщи и седна при старата.
— Звяр! Звяр! — повтаряше той. — С парцалите да те изяде, пак няма да се насити. Цяло село иска да налапа, крокодил с крокодила му… Хич на този божи човечец да грабне нивицата. Че на него това му е и имотът, и животът, с тази нивица той къщата си храни, сиромахът…
Иван ругаеше и поглеждаше под око майка си. И не че му бе толкова жал за Мангалчето, искаше само да поядоса нея, защото друг път тя не даваше да се продума срещу Ганчовските.
— Дело! — продължи Иван. — Дело щял да води! Какво дело ще води? Има ли той сили да води дело?… Оня ще си работи нивата, ще я използува, пък Мангалчето, ако е жив до двайсетина години, ще види края на делото…
Старата като че не чуваше. Тя предеше полекичка, навиваше му сръчно жиците и мълчеше. И чак когато Иван се наприказва, тя оправи къделята, врътна пак вретеното и рече като на себе си:
— Лоши години… То станало никому да не вярва човек…
И млъкна пак.
Иван не можеше да се сдържи на едно място. Сърбеше го под езика, искаше му се час по-скоро да се пръсне из селото за новия грабеж на Ганчовския. Нека видят как се трупа богатство и как се продава големство. Хората и без това сега са настроени срещу Ганчовските.
Той мина към салмичката, нагледа воловете, изтърси потурите си и изскочи навън.
Най-напред Иван се отби в кафенето на кредитната кооперация, дето се събираше най-много народ и дето всяка вечер се разменяха всички новини от селото.
Но кой знае защо тази вечер в кооперацията нямаше много посетители. В средния ъгъл седеше на своето постоянно място дядо Илю старшията. В другия ъгъл се беше свил дядо Боню Хаджиколюв. Младите му викаха дядо Боню Контролата. Защото дядо Боню слушаше и се обаждаше само ако някой сбъркаше нещо. Един ден, като пресече на няколко пъти Тиля Дръндавелата, учителят Манолов го смъмри шеговито:
— Е, стига, дядо Кольо! Мязаш на някоя контрола.
Оттогава му остана така.
Иван мислеше, че пръв ще съобщи за новия грабеж на Ганчовски, но в кооперацията приказваха вече за нивата на Мангалчето. Види се, той се е оплакал на мнозина, та в края на краищата на някого беше хрумнало да го изпрати при Ивана. Никой не се съмняваше, че Георги Ганчовски го е излъгал, но пак не смееха да се изказват високо и направо против него. Само подхвърляха закачки, хилеха се и се споглеждаха хитро. Никой не искаше да излезе напред. Никой не искаше да бъде белязан от шпионите на Ганчовските. Пък и от десетина дни Георги Ганчовски се мяркаше в селото — беше се завърнал от курорт за жетвата на ориза. От две-три години той сам работеше оризището си. Около него се въртеше един висок, красив, добре облечен мъж, но съдружник ли му беше, помощник ли му беше, още не се знаеше. Напоследък за дъщерята на Ганчовски, ученичка във френския колеж в Пловдив, се носеха разни приказки, та от нивата на Мангалчето разговорът бързо се насочи нататък.
— Та защо, викаш, е ходил на Нареченските бани? — подпитваше хитро Стойко Алтънчето, прислужник в кафенето. — Там ходят да се лекуват за нерви.
— Водил момичето си — съобщи с охота Генчо новината. — Нещо сгазила просото, па искала да се дави ли, да се трови ли, не мога да кажа, но не била чиста… Любов…
— Че то е още малко момичето, каква любов? — попита с престорена наивност Ангел Мачков и смигна дяволито.
— Малките се лъжат — допълни някак наслуки — Алтънчето и се погали мазно по брадата.
— То, ако е голямо, ще е с всичкия си — заключи сериозно дядо Илю и смукна дълбоко от лулата си.
— Каква любов, с кого? — подпитваше хитро Мачков.
— С един ученик от търговската гимназия — отвърна Генчо.
— Аха! — кимна одобрително Стойчо. — Елбете ще е търговец, щом си е направил такваз добра сметка.
— Ама не бил някакъв богаташки син — рече Генчо.
— Тъй де, тъй! — допълни Мачков. — От сиромасите за сиромасите. — И смигна пак: — Търговец-мърговец, бабанка излязло момчето и това си е.
Другите лета семейството на Георги Ганчовски прекарваше в селото. Дъщеря му ходеше с момите, учеше се на селски везма и тъкани, играеше на хорото. Момчето му беше по-малко, него пък го изпращаше да пасе едно теле.