— Да се учи на работа, да види откъде излиза хлябът, пък и на слънце да се попече — разправяше той с известна гордост.
Но това лято не дойдоха на село. Момичето му бягало с някакъв ученик, забременяло, та искало да се самоубива, да се дави, да се трови, едва го спасили. Ганчовският ги прати на Нареченските бани, хем нервите си да позакрепят, хем и от хората да се поотделят, мярна се два-три пъти из селото и пак се запиля нататък. И още щом се отдалечи, плъпнаха приказки и агитации срещу него. Брат му се мъчеше да се налага на селяните и да ги заплашва, но от него никой не се страхуваше. Хората си поразвързаха езиците, поразшаваха се, започнаха да споменават не само за мерата, но и за много други работи, които бяха станали през депутатството на селския първенец.
Верни свои хора Ганчовски имаше само на долния край на селото, дето беше къщата му. Тя беше широка двуетажна къща с една голяма пристройка встрани, отделена от общия двор с дъсчена ограда. В тази пристройка се бе прибрал брат му Стефан. Там се въртеше и старата Ганчовка, но тя все се държеше настрана от семейството на Стефана. Стефан й беше заварен син и след смъртта на стария Ганчоолу имаха големи разправии за имота и за парите му. Старата Ганчовка не общуваше много и със селянките, делеше се от тях и все се мъчеше да им покаже, че е по-горна, по-знатна, по-богата. Носеше старовремски граждански дрехи и с тях изглеждаше по-важна, по-горделива, по-наперена. Ходеше често на църква, шушукаше постоянно с поповете и редовно обикаляше параклисите.
— То такъв им си е соят на Ганчовските — обади се най-сетне дядо Боню. — Старият Ганчоолу беше коскоджамити мъж вече, па завъртя ума на едно осемнайсетгодишно момиче…
— Не беше много стар де — заклати глава дядо Илю. — Пък и момата си беше на години…
Дядо Боню зина да му отвърне, но Ангел Мачков го превари:
— А бе, дядо Ильо — обърна се той и по усмивката му познаха, че ще го подбие за нещо, — вярно ли е, че баба Ганчовка тръгнала с тебе, но старият Ганчоолу ти я взел от ръцете?
Десетина чифта зъби цъфнаха към дяда Иля.
— Тръгвала — ветрища! — дусна се той. — С него си тръгна тя, аз само им помогнах!…
— Ааа, криво съм разбрал тогава — отвърна все така усмихнат Мачков. И подметна пак: — Е, че как им помогна ти?
— Как им помогнах? — мръдна мустак дядо Илю. — Така им помогнах… На свой човек, на роднина, как няма да му помогнеш?… Пък и кои години беше то… Тогава бяхме млади, луди… Морето ни се виждаше до колене…
— Кога беше?
— Беше още преди Съединението — подхвана, без да се усети, дядо Илю. — Тогава аз бях старши в нашето околийско управление. Пък батю Иван, Бог да го прости, той пък беше депотатин във Филибе. Ама хич не си гледаше депотатлъка, постоянно обикаляше Румелията. Имаше тогава един Захария Стоянов, имаше и един капитан Паница, него сетне го обесиха в София, та с тях ходеше да прави комитети против властта. Ходеше и с поп Ангела, бастисваха гърчолята в Станимака. Поп Ангела, сетне го утрепаха на един избор… Вие сте млади, тия работи не ги помните… И тогава беше едно време, избрах Боже… Бяха се объркали и гърци, и турци, и българи; още не можеше да се разбере българско ли е вече, или не е българско. Ние си знаехме: грък ли претрепеха някъде, турчин ли, все батю Иван, Бог да го прости, беше на дъното. Кога стана бунтът в Чирпан, пак той я разбърка. Тогава го потърсиха да го затворят, ама не можаха да го хванат. По онова време нямаше комунизма като сега, ама пак беше един партизанлък, да чува Господ и да пази! Братя, дето има една дума, а се гонеха като кучета. Та като се напече много работата, мене с петима стражари ме изпратиха във Филибе да вардим реда. Пристигнахме там, наредихме се, зачислиха ни на чорба, тръгна. Вечерта излязох да се поразтъпча към Марица, да се поразгледам и току — батю Иван, Бог да го прости, насреща ми. Тъй и тъй, дума, гонят ме, дума, да ме скриеш някъде, ти баща, ти майка, дума… Бре, ами сега? Чудя се какво да правя. Хем служба, хем нашенец, хем и малко роднина падаме: баба Ганчовка, на батя Ивана, Бог да го прости, майка му, и баба Ташина Симитлийката, майка на майка ми, били втори ли, трети ли братовчедки… Мислих, мислих, не мога да го оставя така човека, трябва да му се помогне. Тогава се сетих, че във Филибе има един нашенец, изселен отдавна, държеше дюкян в Каршияка. Та дигам се аз с батя Ивана и право у тях. Да го пазите, рекох, като зърналите си, защото сетне не отговарям. И остана там батю Иван, кри се до Съединението. Ама не стоял мирен ки. Завъртял момата на човека. Хубав беше той тогава, як, наперен, лапнала по него и тя, искам го, рекла, та искам го! Майка й по скланяла да я дадат, ама бащата се опрял. Едно момиче, рекъл, имам, не го давам, рекъл, на вдовец. Ама и батю Иван не беше цвете за мирисане. Като направихме Съединението, дигна ме един ден и право там ме заведе. Усуках се аз, казах на момата. Събра си тя багажа и вечерта офейкахме. Батю Иван ни чакаше с един пайтон. Имаше той един аратлик от католишката махала. Йозо, Йозо го викаха. Та с неговия пайтон. Конете му бяха едни черни, едни лъскави, като смоци, за три часа отгоре стигнахме в село… — Дядо Илю млъкна, смукна от загасналата лула, опипа джебовете на широките си бозови потури и допълни самодоволно: — Та така стана тя.