— Сега стана така — обади се дядо Боню и се усмихна под мустак. — Едно време, кога беше жив старият Ганчоолу, инак я разправяше.
— Нито знаеш как е било, нито знаеш как съм я разправял! — обиди се престорено дядо Илю. — Хайде, разправи я ти, като знаеш много.
— Ще я разправя.
— Разправи я де.
— Ти самичък разказваше, че си отишъл у човека на гости и там си нашъл стария Ганчоолу. „Нито думица“ — казал ти той и толкова.
— Знаеш ветрища: — отговори троснато дядо Илю и се извърна настрана. — Не го познаваш ти батя Ивана, не му знаеш работите. Дай ми ти сега такива хора като него, та да видиш…
— Че какъв беше той? — попита Алтънчето. — Човек като всички. Нали го помня.
— Като всички, ще има да вземаш… Той беше човек с широко сърце, хее!… Неговите гуляи никъде ги нямаше… На сватби, на кръщенки, на хора — все той… За Стамболовата песен по педесе лева на онова време хвърляше… Педесе лева!… — И дядо Илю завъртя длан.
— И той като сина си ограбваше народа — обади се Иван с трепетен глас. Всички се извърнаха към него, като че за пръв път го виждаха.
— Никого не е ограбил той… Такива хора като него… — И дядо Илю заклати глава. — Дето добрини е направил на селото, ти не си ги сънувал… Кой върна Бозалъците, дето Костиевци бяха ги заграбили, а?
— Той върнал Бозалъците, пък синът му заграби мерата — пресече го Генчо.
— Ех, едно дал, друго взел — рече примирително дядо Илю.
— Та ти Бозалъците с мерата ли ще ги мериш? — пламна Иван. — Че за Бозалъците сега и сто хиляди няма да ти дадат, пък мерата струва милиончета…
— Разправят, много пари оставил старият — подкачи мечтателно Генчо и проточи врат. — Ама Стефан нищо не можа да разбере, Георги одра котето…
— Нямаше пари — отвърна твърдо дядо Илю. — Богатството на Георги е от партизанлък…
— И от хайдутлук — допълни Иван.
Всички се ухилиха широко. Дори Филип магазинерът беше си подал главата от съседната врата и премигаше любопитно.
— Ех, забогатя човекът — скърши врат дядо Илю, — па откъде и как, това и децата го знаят…
— И старият нямаше много пари — обади се някак заканително дядо Боню, — само че той беше като вълк: крадеше отдалече. А тоя се метна върху нас.
— Имал е, каквото щете ми разправяйте вие на мене, не може да не е имал — потвърди Генчо. — Такова богатство без мая не може…
— Как да не е имал — викна изведнъж дядо Боню и се надигна от своя ъгъл. — Само през войната, когато беше депотатин, колкото пари удари, ти на гръб не можеш да ги пренесеш…
— Затъ̀ това му беше… през войната само — отвърна меко дядо Илю и се сви като охлюв.
— През войната само, казва! — изсмя се Стойчо и пристъпи напред. — Да ви кажа ли аз на вас.
Но тъй си и остана, без да може да гъкне: в кооперацията влезе Георги Ганчовски с непознатия мъж.
Всички се спотаиха, извърнаха се малко гузно и се разместиха, като че всеки искаше да им направи място до себе си. Само Иван не се помръдна, макар и да се смути от това неочаквано посещение. Ганчовски свали шапката си, разгледа се и чак тогава поздрави. Той беше на около четиридесет и пет години, малко приведен, но хубавеляк. Косите му бяха отметнати назад, те бяха посивели вече и тази сивота го правеше по-строг и по-старолик. Мустаците му растяха свободно и в това той виждаше един белег на патриархалното, благонадеждното. Приятелят му също поздрави и дори се поклони леко. Той беше едър, красив, пригладен мъж.
Чак когато новите посетители се спряха пред една празна маса, Алтънчето се окопити, изтърча бързо зад тезгяха, грабна кърпата, разтреби чевръсто, дръпна два стола и отстъпи назад. Всички забелязаха, че когато Ганчовски влезе, той не беше много спокоен. Но след бързата и учтива прислуга той се съвзе, приглади косата си и кимна с глава:
— Две кафета.
Под сивия таван натегна мъчително мълчание. Непознатият се усмихна нещо на себе си, завъртя бавно глава и се загледа в задимения ъгъл зад тезгяха. Ганчовски зърна дядо Иля, закачи го, поръча му едно кафе, след това помъчи да подкачи разговор за царевицата, за оранта, за сеитбата. Но хората се усмихваха сдържано, проломотваха по нещо на носовете си и замълчаваха. Опита се да ги заприказва и гостът, но и на него никой не отвърна. Хората искаха да кажат нещо, но не намираха думи, смущаваха се, страхуваха се. Двамата изпиха кафетата си, постояха още малко, сбогуваха се и излязоха.