И никой след тях не посмя да продума, макар че всички таеха по една шега, по една закачка. Защото на всички се струваше, че те са застанали зад вратата и подслушват.
— Казват, и тоя бил много богат — обади се най-сетне Ганчо, — пазарджиклия. Имал много оризища.
— Ех, няма със сиромах човек да се събере — додаде дядо Илю.
— Ако му трябват сиромаси, защо ще ги търси другаде, ей ни нас — допълни дядо Боню и погледна към тезгяха.
Ала този път разговорът за Ганчовски не потръгна. Иван чакаше пак да подкачат прежните приказки, но всички се споглеждаха стеснително, преглъщаха, усмихваха се виновно. Преди това и Иван беше си поразвързал езика, но като влязоха двамата неочаквани посетители, той се стресна, та сега и сам не можеше да поведе разговор. В главата му бръмчеха спомените на дядо Иля. „Гледай ти — мислеше си Иван, — и едно време имало партизанлък.“ За женитбата на стария Ганчоолу първи път чуваше. Иван го помнеше смътно, беше го видял на една сватба току след войната, два-три месеца преди да умре. Тогава Георги бил в Европа, заминал да се учи за инженер. Но скоро след смъртта на баща си той се завърнал, разделил се с брат си и заминал за София. Но и там не стоял много. Ходил за малко и във Варна, там се оженил и се прибрал в селото. След това вече Иван знаеше всичко за него. Минчо постоянно разправяше къде ходел, какво правел, как се карали и как се дебнели един друг. До девети юни 1923 година Ганчовски се въртеше из селото. Обикаляше по кафенетата с изтъркан офицерски брич и извехтяла тужурка, черпеше съпартизаните на баща си и мълчеше. Беше един потаен и когато се усмихваше, не се знаеше доброто ли ти мисли, или лошото. Хората не го обичаха, но се бояха от него. Враговете си той преследваше до девето коляно, отмъщаваше им, както можеше и както знаеше. След преврата стана народен представител и цели осем години се разпореждаше и в селото, и в околията. През него минаваха всички назначения и всички уволнения, без негово съгласие не се назначаваше дори горски стражар. Оттогава той взе връх над брат си, Стефан се помъчи да се опира още, да се сърди за несправедливата делба, но силата на брат му порасна много, той се помири и му стана най-верният човек в селото.
Иван все още чакаше да подкачат разговора за Ганчовските, но кафенето беше затихнало, като че вътре нямаше живи хора. Дядо Боню беше задрямал, подпрян на бастунчето си, Генчо се зачете в някакъв стар вестник. Стойчо се облегна на тезгяха и впи поглед в почернялата греда насреща. Дори и дядо Илю, който винаги намираше за какво да приказва, смучеше мълчаливо лулата си, загубен в широката си вълнена салтамарка.
16
Иван не искаше да се цупи и да мълчи пред Тошка, но речеше ли да продума, нещо се променяше в гласа му, засичаше думите му, изкривяваше устните му.
Преди, когато Минчо беше жив, тя често го закачаше за изгорите му. „Слушай, Ваньо — подкачаше тя хитро, — да ти направя ли работа за Маламка? Остави я Пейковата Лена, не я ли видиш, усуква се около Балабанчето. Ама няма да я огрее, знам. Пък Маламка много те има…“ Когато на Костиевския събор Иван си хареса дъщерята на Коля Кавалджията и започна да обикаля нататък, Тошка го сгълча галено: „Хич не си късай цървулите по костиевските сокаци, мама снаха от друго село не ще. Пък и мене ще питаш, и аз ще си кажа думата… На тебе тя ще е жена, а пък на мене етърва…“ Иван мъчеше да скрие зъбите си, но някаква неудържима сила разтягаше устните му.
Искаше му се пак да го закачи, да го погледне дяволито, да го заразпита за някоя нова изгора. Но Тошка мълчеше. И как да му продума, когато той сам зъб не й обелваше, а старата само я дебнеше да я ужили с някоя тежка дума. Иван пръв млъкна, пръв се нацупи, пръв започна да я гледа накриво. Пък и не можеше да се държи вече към нея така, както се държеше по-напред. Нещо го стягаше под лъжичката, мислите му се отплесваха надругаде. Той знаеше: всички мъже я заглеждат с нечисти помисли, шушукаха зад гърба й и подхвърляха мръсни и обидни приказки. И никой не се опълчваше против това, като че ли беше редно да се приказва срещу младите и хубави вдовици. Иван съскаше срещу тези закачки, но дълбоко в душата му лазеше някакво срамно чувство. Очите му се плъзгаха неволно по снагата й, без да иска, погледът му се лепваше върху закръглените жилави прасци. Всяка нейна извивка смущаваше мислите му, замайваше го, трепетен гъдел се провираше под кожата му. Иван се ругаеше безгласно, силеше се да отплесне мислите си другаде, да се овладее, но главата му се извиваше неусетно, като слънчоглед, зениците му се присвиваха, плувнали във влага. Когато имаше трети човек, пак беше по-спокоен. Но останеха ли двамата с нея, страхуваше се да я погледне в очите, струваше му се, че тя ще му прочете мислите и ще го заплюе с презрение… Дори и той сам не знаеше за кое по мълчи: заради нивите или заради тези нечисти мисли.