Един ден старата нареди да идат двамата на работа.
— Ваньо — подвикна тя, — ха отърчете до памука, та пооберете каквото е останало.
Иван отиде при Тошка и се помъчи да бъде спокоен.
— Сбери малко хляб — рече той и гласът му трепна. — Мама каза да идем на памука.
— Какво да взема? — обърна се Тошка. — Чувал или торби?
— Чувал.
Когато, натоварени с бъкълчето и пълната торба, те заситниха по пътя извън селото, Иван реши да заприказва. Той ровеше в ума си като в пепелище, за да намери една-едничка приказка. Но му се струваше, че и да заприказва, гласът му ще го издаде. За какво да я заговори? За къщните работи не му се щеше да отвори дума, за хората и седенките му беше чоглаво да продума пръв, пък за селските работи отбягваше да спомене, че и сам много се беше отчуждил от тях.
Иван цапаше с босите си крака в дълбоката нагорещена пепел и погледът му се топеше в помътнелия хоризонт. Баирите бяха сиви и пусти, рядко се мяркаха напъдени говеда и самотни орачи. Небето беше чисто, само две малки облачета, белили гъсти като сметана, плаваха над Дъбачето. Работата беше прекипяла, полето дремеше смълчано. Царевичните стъбла се сивееха, ошмулкани от добитъка. Само по насрещния продълговат и нисък баир се очертаваха тъмнозеленикавите петна на лозята. И там беше тихо и спокойно по това време, но някаква бодрост се разливаше наоколо, някаква радост бликаше по прегорялата утъпкана пръст. Лозите почиваха като живи същества, иззад долните пожълтели листа надничаха узрелите гроздове, налени с меда на есенната благодат. Бръмчаха сиви, неуморни пчелички, студени, хищни оси прелитаха от грозд на грозд и също като студените и хищни хора в живота пробиваха с отровните си жила напращелите зърна и ги оставяха да гният в прегорялата лозова шума. По върховете на прасковите и черешите кацаха гарги, оглеждаха се гузно и се спущаха надолу като камъни. Бъбриви врабци спираха на орляци и след кратки съвещания отлитаха шумно нанякъде.
И Тошка гледаше към лозята, търсеше малкото зеленикаво петно с клонестата зарзала по средата. Ето го там, дето баирът преваля към Кукуряк кория. Клепките й се свиват, тя замижава леко и в паметта й възкръсват часове от щастливото минало. Двамата с Минча често се отбиваха там. Или излизаха да свършат някоя дребна работа на полето и после свиваха към лозето, или наглеждаха зарзалата, или ходеха на грозде. Сядаха под топчестото дърво, сгушваха се до някоя лозина, гледаха се в очите като влюбени младежи и се целуваха дълго и звучно. Тя се отпущаше в ръцете му, премаляла от любов и щастие, равните й зъби блестяха, изпръхналите й устни мърдаха едва забележимо: „Минчо! Миличък!…“ Тогава той просваше абата си, слагаше я внимателно отгоре и я притискаше до задушаване, силен и нежен…
Къде е той? Няма го вече! Остана само вярата му, че светът ще се промени, че хората ще заживеят доволни и щастливи. С тази вяра остана да живее Тошка. Тази вяра я крепеше. Тази вяра й даваше сили да понася и отровните думи на свекървата, и цупенето на Ивана. Чрез тази вяра тя живееше е него, с тази вяра й се струваше, че няма никога да го забрави…
Иван и Тошка вървяха по тесния междуселски път, врязан от колелетата на разхлопаните скърцащи коли, вървяха потопени в мисли, забравени в спомени. И се стреснаха като от някакъв лек и сладък сън.
Откъм Поповия синор гръмна пушка, чу се насечено кучешко джавкане. Един едър заек се преметна в разораното стърнище и хукна към пътя. Иззад ниските храсти се показа трескаво възбуден ловец, подскочи, примери се мигновено и изпразни и втората цев. Заекът направи още един скок, преметна се настрана и се повлече по задницата си.
Иван и Тошка се спряха. Иван дори подвикна и разпери ръце да посрещне заека. Но когато животното падна простреляно, той се вторачи и погледът му се закова върху запъхтения ловец. Беше Георги Ганчовски. Той беше обут с тежки пепеляви обуща, със зеленикави навивки, със зеленикав брич и зеленикаво палто с колан. На кръста му беше пристегнат широк патрондаш, през рамото му висеше чанта. Като ги видя, той се поспря забъркан. Радостното му настроение се смеси с досадна омраза. Той подвикна на кучето, но то клечеше до заека и не го дигаше. Тогава Ганчовски закрачи широко, погледна още веднъж Ивана и Тошка, наведе се и притисна хищно жертвата си. Той стоя няколко минути над тежко раненото животно, закла го, обърна го два-три пъти, сложи го в чантата и пое обратно към синора.